Живееха в малък апартамент с две спални в района на доковете, но жилището нямаше да им е достатъчно, когато се родеше бебето. До този момент не биха могли да си позволят мезонета на Ноб Хил, но в четвъртък в международната юридическа кантора „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“, в която работеше Дейвид, щяха да утвърждават новите съдружници. От възможните двайсет и петима кандидати щяха да бъдат избрани само шест и всички бяха единодушни, че той ще е един от тях. „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ имаха представителства в Сан Франциско, Ню Йорк, Лондон, Париж и Токио и бяха една от най- престижните юридически фирми в света, мечта на абсолвентите от всички големи юридически факултети.
Старшите съдружници безмилостно експлоатираха младите си колеги, не се съобразяваха с работното им време и им възлагаха да вършат черната работа, с която самите те не желаеха да се товарят. Напрежението беше много голямо. Но другата страна на монетата бе обещанието за съдружие във фирмата. Да станеш съдружник означаваше по-голяма заплата, дял от огромната корпоративна печалба, просторен кабинет с красив изглед и баня, отвъдокеански командировки и безброй други неща.
Дейвид работеше в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ от шест години. Работата беше изключително напрегната и той непрекъснато беше подложен на стрес, но решен да упорства заради съдружието, той се справяше блестящо. И сега денят най-после бе настъпил.
Когато се разделиха с агента, Дейвид и Сандра отидоха да купят бебешка количка, столче за хранене, проходилка, кошара и дрешки за бебето, което вече наричаха Джефри.
— Хайде да му вземем играчки — предложи Дейвид.
— Има достатъчно време за това — засмя се Сандра.
След пазаруването поскитаха из града и се разходиха по вълнолома на площад „Джирардели“ и покрай консервната фабрика до рибарския кей. Обядваха в „Америкън Бистро“.
Беше събота, чудесен ден в Сан Франциско за хора с кожени куфарчета, тъмни костюми и ризи с дискретен монограм, ден за делови обеди. Адвокатски ден.
Дейвид и Сандра се бяха запознали преди три години на някакво събиране. Той бе отишъл заедно с дъщерята на свой клиент от фирмата. Сандра работеше в конкурентна кантора като помощник-адвокат. На вечерята двамата започнаха да спорят за съдебно решение на някакво политическо дело във Вашингтон. Пред погледите на другите спорът им все повече се разгорещяваше. И внезапно Дейвид и Сандра осъзнаха, че решението изобщо не ги интересува. Те просто се перчеха един пред друг, танцуваха словесен брачен танц.
Той й телефонира на следващия ден.
— Бих искал да довършим вчерашното обсъждане. Мисля, че е важно.
— Аз също — съгласи се тя.
— Какво ще кажеш да поговорим на вечеря?
Сандра се поколеба, тъй като вече имаше уговорена среща.
— Да — отвърна тя. — Чудесно.
От тази вечер нататък бяха заедно. Ожениха се точно една година след първата си среща.
Джоузеф Кинкайд, старшият съдружник във фирмата, беше позволил на Дейвид да не идва на работа през уикенда.
Годишната му заплата в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ бе 45 000 долара. Сандра продължаваше да работи като помощник-адвокат. Но бебето скоро щеше да се роди и разходите им щяха да нараснат.
— След няколко месеца ще трябва да напусна работа — каза тя. — Не желая за нашия син да се грижи бавачка, скъпи. Искам да съм при него. — Видеозонът беше показал, че ще имат момче.
— Ще се справим — успокои я Дейвид.
Когато станеше съдружник, животът им щеше да се промени.
Бе започнал да работи още по-усилено. Искаше да е сигурен, че няма да го пропуснат, когато дойдеше мечтаният ден.
Докато се обличаше в четвъртък сутринта, Дейвид гледаше новините по телевизията. Водещият задъхано съобщаваше:
— Получихме сензационна новина… Ашли Патерсън, дъщеря на известния лекар от Сан Франциско Стивън Патерсън, е била арестувана по подозрение, че е серийният убиец, който полицията и ФБР издирват за…
Дейвид се вцепени.
— … снощи Мат Даулинг, шериф на окръг Санта Клара, обяви ареста на Ашли Патерсън заради няколко убийства, придружени от кастриране на жертвите. Шериф Даулинг каза на репортерите: „Няма съмнение, че сме заловили истинския виновник. Доказателствата са убедителни.“
„Доктор Стивън Патерсън.“ Мислите на Дейвид се върнаха в миналото…
Беше на двайсет и една. Току-що беше постъпил в юридическия факултет. Един ден се прибра вкъщи от лекции и откри майка си в безсъзнание на пода в спалнята. Телефонира на „Бърза помощ“ и линейката откара майка му в Окръжната болница в Сан Франциско. Дейвид изчака пред спешното отделение, докато при него не дойде лекуващият й лекар.
— Тя… Тя ще се оправи ли?
Лекарят се поколеба.
— Прегледа я един от нашите кардиолози. Има руптура на стената на митралната клапа.
— Какво означава това? — попита Дейвид.
— Страхувам се, че не можем да й помогнем. Твърде е изтощена за трансплантация, а сърдечната микрохирургия е съвсем нова и прекалено рискована.
Дейвид усети, че му прималява.
— Колко… колко време й…
— Предполагам няколко дни, може би седмица. Съжалявам, синко.
Момчето изпадна в паника.
— Никой ли не може да й помогне?
— Боя се, че не. Единственият, който е в състояние да направи нещо, е Стивън Патерсън, но той е много…
— Кой е Стивън Патерсън?
— Доктор Патерсън е създателят на сърдечната микрохирургия. Но графикът му с операциите и прегледите е толкова натоварен, че няма възможност да…
Дейвид избяга.
Телефонира в кабинета на д-р Патерсън от външен телефон в коридора на болницата.
— Бих искал да си запиша час при доктор Патерсън. Става дума за майка ми. Тя…
— Съжалявам, не приемаме никакви нови пациенти. Следващите шест месеца са напълно заети.
— На нея не й остават шест месеца — извика Дейвид.
— Съжалявам. Мога да ви препоръчам…
Той тресна слушалката.
На следващата сутрин отиде в кабинета на д-р Патерсън. Чакалнята беше претъпкана. Дейвид отиде при секретарката.
— Бих искал да си запиша час за среща с доктор Патерсън. Майка ми е много зле и…
Тя вдигна поглед към него и го прекъсна:
— Вие телефонирахте вчера, нали?
— Да.
— Вече ви казах. Нямаме възможност да приемаме нови пациенти.
— Ще почакам — упорито заяви Дейвид.
