Шест часа по-късно той бе в чакалнята, когато д-р Патерсън дойде при него. Младежът скочи на крака.
— Как е… — Страхуваше се да довърши въпроса си.
— Ще се оправи. Майка ти е силна жена.
Изпита дълбоко облекчение и отправи мълчалива молитва: „Благодаря ти, Господи!“ Хирургът го наблюдаваше.
— Дори не зная как е малкото ти име.
— Дейвид, господине.
— Е, Дейвид господине, знаеш ли защо реших да направя това?
— Не…
— Поради две причини. Състоянието на майка ти беше предизвикателство за мен. Обичам предизвикателствата. Втората причина си ти.
— Не… не ви разбирам.
— В теб видях самия себе си като по-млад. Ти прояви въображение. А сега — гласът му се промени, — ти каза, че ще ми се отплатиш.
Той застина.
— Да, господине. Някой ден…
— Защо не още сега?
Дейвид преглътна.
— Сега ли?
— Ще сключим сделка. Можеш ли да шофираш?
— Да, господине…
— Добре. Уморих се да карам онази голяма кола. В продължение на една година всяка сутрин ще ме караш на работа и ще ме взимаш в шест-седем вечерта. Накрая ще смятам таксата си за изплатена…
Това бяха условията на сделката. Дейвид всеки ден караше лекаря до кабинета му и обратно в замяна на това, че спаси живота на майка му.
През тази година Дейвид опозна д-р Патерсън. Въпреки гневните му избухвания той беше изключително всеотдаен човек. Занимаваше се с благотворителност и, в свободното си време работеше безплатно в различни клиники. Докато возеше лекаря, двамата водеха дълги разговори.
— Какво право учиш, Дейвид?
— Наказателно.
— Защо? За да можеш да помагаш на проклетите мошеници да се измъкват безнаказано ли?
— Не, господине. Много честни хора попадат под ударите на закона и искам да им помагам.
В края на годината д-р Патерсън стисна ръката му и каза:
— Дългът ти е уреден…
Дейвид не го бе виждал от години, но постоянно срещаше името му.
„Д-р Стивън Патерсън откри безплатна клиника за бебета, заразени с вируса на СПИН…“
„Д-р Стивън Патерсън пристигна в Кения, за да открие медицинския център «Патерсън»“.
„Днес започна строителството на приюта «Патерсън»“.
Той като че ли беше навсякъде и даряваше парите и времето си на онези, които се нуждаеха от него.
Гласът на Сандра го откъсна от спомените.
— Добре ли си, Дейвид?
Той се извърна.
— Току-що са арестували дъщерята на Стивън Патерсън заради онези серийни убийства.
— Това е ужасно! — възкликна тя. — Толкова съжалявам, скъпи.
— Той подари на мама седем години прекрасен живот. Не е честно да му се случи такова нещо. Той е най-добрият човек, когото познавам, Сандра. Не го заслужава. Как е възможно такова чудовище да му е дъщеря? — Погледна часовника си. — По дяволите! Ще закъснея.
— Не си закусвал.
— Прекалено съм разстроен, за да имам апетит. — Погледна към телевизора. — Това… и днешното утвърждаване на съдружниците…
— Сигурна съм, че ще те одобрят.
— Никога не е сигурно, миличка. Всяка година надеждите на някой безспорен кандидат се оказват измамени.
Тя го прегърна.
— Те имат страхотен късмет, че си при тях.
Дейвид се наведе и я целуна.
— Благодаря ти, скъпа. Не зная какво щях да правя без теб.
— Никога няма да ти се наложи. Позвъни ми веднага щом научиш, чу ли, Дейвид?
— Разбира се, че ще ти позвъня. Ще излезем да го отпразнуваме. — Преди години беше казал същото на друга жена. „Ще излезем да го отпразнуваме.“
И я бе убил.
„Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ заемаше три етажа в Трансамериканската пирамида в центъра на Сан Франциско. Когато Дейвид Сингър влезе вътре, всички го посрещнаха с разбиращи усмивки. Дори му се стори, че поздравите им са малко по-различни. Знаеха, че се обръщат към бъдещ съдружник във фирмата.
Като минаваше покрай новия кабинет, предназначен за един от избраните съдружници, не устоя и надникна вътре. Беше голям и красив с лична баня, бюро и столове, обърнати към френски прозорец с великолепен изглед към Залива. Той постоя малко там.
Когато влезе в кабинета си, секретарката му Холи напевно каза:
— Добро утро, господин Сингър.
— Добро утро, Холи.
— Имам съобщение за вас.
— Да?
— Господин Кинкайд би искал да ви види в кабинета си в пет часа. — На устните й се изписа широка усмивка.
„Значи е истина.“
— Чудесно!
Тя се приближи до него.
— Трябва да ви кажа, че сутринта пих кафе с Дороти, секретарката на господин Кинкайд. Според нея вие сте пръв в списъка.
Дейвид се усмихна.
— Благодаря, Холи.
— Искате ли кафе?
— С удоволствие.
— Горещо и силно, нали?
Той отиде до бюрото си. Цялото бе отрупано със сводни, договори и папки.
Днес беше денят. Най-после. „Господин Кинкайд би искал да ви види в кабинета си в пет часа… Вие сте пръв в списъка.“
Изкушаваше се да телефонира на Сандра, за да и съобщи новината. Нещо обаче го спря. „Ще изчакам“ помисли си.
