— Не можете да чакате. Докторът е…
Той седна. Един след друг чакащите влизаха във вътрешния кабинет, докато накрая остана сам. В шест часа секретарката каза:
— Повече няма смисъл да чакате. Доктор Патерсън си тръгна.
Същата вечер отиде да види майка си в интензивното отделение.
— Можете да останете само минута — предупреди го сестрата. — Тя е много слаба.
Дейвид влезе в стаята и очите му се напълниха със сълзи. Майка му бе поставена на респиратор и по ръцете и носа й бяха закрепени тръбички. Изглеждаше по-бяла от чаршафите. Очите й бяха затворени.
Той се приближи и каза:
— Аз съм, мамо. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Ще се оправиш. — Сълзите потекоха по страните му. — Чуваш ли ме? Ще се борим. Никой не може да ни победи, не и докато сме заедно. Ще ти намеря най-добрия лекар на света. Ти само се дръж. Утре пак ще дойда. — Наведе се и нежно я целуна по бузата, като си мислеше:
„Дали ще доживее до утре?“
На следващия ден следобед слезе в подземния гараж на сградата, в която се намираше кабинетът на д-р Патерсън. Някакъв служител паркираше автомобилите.
Той се приближи до Дейвид.
— Какво обичате?
— Чакам жена си. Има час при доктор Патерсън.
Човекът се усмихна.
— Той е страхотен.
— Спомена ни, че имал чудесна кола. — Направи пауза, сякаш се мъчеше да си спомни. — Май че беше кадилак, нали?
Служителят поклати глава.
— Ъ-хъ. — Посочи към паркирания в ъгъла ролс-ройс. — Оня ролс ей-там.
— Точно така — отвърна Дейвид. — Все пак каза, че имал и кадилак, струва ми се.
— Нищо чудно — рече служителят и побърза да отиде при новопристигнал автомобил.
Дейвид небрежно се приближи до ролса. Когато се увери, че никой не го наблюдава, отвори вратата, пъхна се отзад и легна на пода. Остана свит в тясното пространство, като се надяваше д-р Патерсън да дойде по-скоро.
В шест и петнайсет усети, че предната врата се отваря и някой сяда зад волана. После чу двигателя и колата потегли.
— Приятна вечер, доктор Патерсън.
— Приятна вечер, Марко.
Колата излезе от гаража и Дейвид усети, че завива. Изчака две минути, после дълбоко си пое дъх и се изправи.
Д-р Патерсън го видя в огледалото и спокойно изрече:
— Ако искаш пари, нямам в себе си.
— Отбийте в странична улица и спрете до тротоара.
Лекарят кимна. Дейвид предпазливо го наблюдаваше, докато той правеше каквото му беше наредил.
— Ще ти дам всички пари, които нося — каза. — Можеш да вземеш колата. Няма нужда от насилие. Ако…
Дейвид се настани на предната седалка до него.
— Не искам да ви ограбя. Не ми трябва колата ви.
Д-р Патерсън го погледна с раздразнение.
— Тогава какво искаш, по дяволите?
— Казвам се Сингър. Майка ми умира. Искам да я спасите.
На лицето на хирурга се изписа облекчение, светкавично заменено от ярост.
— Уговори си час с моята…
— Няма време за това — извика младежът. — Тя умира и аз няма да го допусна. — Опита се да се овладее. — Моля ви. Другите лекари ми казаха, че сте единствената ни надежда.
Д-р Патерсън го наблюдаваше, все още изпълнен със съмнения.
— Какъв е случаят?
— Има… руптура на стената на митралната клапа. Страхуват се да я оперират. Казват, че вие сте единственият, който може да й спаси живота.
Лекарят поклати глава.
— Графикът ми…
— Не ми пука за графика ви! Това е майка ми. Трябва да я спасите! Освен нея нямам никой друг…
Последва продължително мълчание. Дейвид седеше със силно стиснати очи. После чу гласа на хирурга:
— Няма да ти обещая нищо, но ще я прегледам. Къде е?
Дейвид се обърна и го погледна.
— В интензивното отделение на окръжната болница.
— Чакай ме утре сутринта в осем часа.
— Не зная как да…
— Не забравяй, нищо не ти обещавам. И не обичам да ме плашат до смърт, младежо. Следващия път опитай с телефона.
Дейвид седеше като вцепенен. Д-р Патерсън го погледна.
— Какво има?
— Има още един проблем.
— О, нима?
— Аз… аз нямам никакви пари. Следвам право и работя, за да се издържам.
Лекарят продължаваше да го гледа. Дейвид разпалено изрече:
— Кълна се, че ще намеря начин да ви платя. Даже ако трябва да се блъскам цял живот, ще се погрижа да си получите парите. Зная колко скъпо взимате и аз…
— Струва ми се, че не знаеш, синко.
— Няма към кого да се обърна, доктор Патерсън. Умолявам ви.
Отново настъпи напрегнато мълчание.
— Кой курс си?
— Първи.
— Но си сигурен, че ще си в състояние да ми платиш, така ли?
— Кълна се.
— Я се разкарай от тук.
Когато се прибра вкъщи, беше сигурен, че полицията ще го арестува за отвличане, заплаха за нанасяне на телесни повреди и Бог знае още за какво. Но не се случи нищо. Въпросът, който го измъчваше обаче, бе дали д-р Патерсън ще се появи в болницата.
Когато на следващата сутрин влезе в интензивното отделение, хирургът вече беше там и преглеждаше майка му.
Дейвид наблюдаваше с разтуптяно сърце и пресъхнала уста.
Д-р Патерсън се обърна към един от лекарите, които стояха край него.
— Закарайте я в операционната, Ал. Веднага!
Когато я откарваха на количка, Дейвид с прегракнал глас попита:
— Тя дали…
— Ще видим.
