Дейвид прекара следващите два часа зает с материалите на бюрото си. В единайсет Холи влезе при него.
— Дошъл е някакъв доктор Патерсън. Няма определена среща…
Той изненадано вдигна поглед.
— Доктор Патерсън тук?
— Да.
Той се изправи.
— Покани го.
Стивън Патерсън влезе в кабинета и Дейвид се опита да скрие изненадата си. Лекарят изглеждаше състарен и уморен.
— Здравей, Дейвид.
— Доктор Патерсън. Седнете, моля. — Той бавно седна. — Гледах новините тази сутрин. Не… не мога да изразя колко съжалявам.
Хирургът уморено кимна.
— Да. Ужасен удар. — Той го погледна. — Нуждая се от помощта ти, Дейвид.
— Разбира се — с готовност отвърна Дейвид. — Ще направя всичко възможно. Всичко.
— Искам да представляваш Ашли.
Трябваше му известно време, за да го асимилира.
— Аз… аз не мога да го направя. Не се занимавам с наказателно право.
Д-р Патерсън го погледна в очите.
— Ашли не е престъпничка.
— Аз… Вие не разбирате, доктор Патерсън. Моята специалност е корпоративното право. Мога да ви препоръчам отличен…
— Вече ми телефонираха няколко прочути адвокати. Всички искат да я представляват. — Той се приведе напред. — Но те не се интересуват от дъщеря ми, Дейвид. Това е голям случай и тях ги блазни славата. Не им пука за нея. На мен обаче ми пука. Тя е единственото, което имам.
„Искам да спасите живота на майка ми. Освен нея нямам никой друг.“
— Наистина искам да ви помогна, но… — започна Дейвид.
— Когато завърши университета, ти постъпи на работа в кантора, занимаваща се с наказателно право.
Сърцето му се разтуптя.
— Вярно е, но…
— Няколко години беше адвокат.
Той кимна.
— Да, но… но се отказах. Мина много време и…
— Не чак толкова много, Дейвид. И си ми казвал колко ти харесва. Защо се отказа и се прехвърли към корпоративното право?
След известно мълчание Дейвид отвърна:
— Това няма значение.
Д-р Патерсън извади писмо и му го подаде. И без да го чете, той знаеше какво пише вътре.
Уважаеми д-р Патерсън,
Няма думи, с които да изразя колко много съм ви задължен и колко съм признателен за изключителната ви щедрост. Ако някога мога да направя нещо за вас, само ми кажете и въпросът ще бъде решен без каквито и да е уговорки.
Дълго се взира в писмото.
— Ще поговориш ли с Ашли, Дейвид?
Той кимна.
— Да, разбира се, ще поговоря с нея, но…
Хирургът се изправи.
— Благодаря ти.
„Защо се отказа и се прехвърли към корпоративното право?“
„Защото допуснах грешка и невинната жена, която обичах, е мъртва. Заклех се, че никога повече няма да допусна от мен да зависи човешки живот. Никога. Не мога да защитавам Ашли Патерсън.“
Дейвид натисна бутона на интеркома.
— Холи, би ли помолила господин Кинкайд да ме приеме сега?
— Да, господине.
Трийсет минути по-късно Дейвид влезе в разкошния кабинет на Джоузеф Кинкайд. Той беше около шейсетгодишен, абсолютно сив човек, физически, умствено и емоционално.
— Е — каза, когато младият мъж влезе в стаята, — ти си нетърпелив младеж, нали? Срещата ни трябваше да е чак в пет часа.
Дейвид се приближи до бюрото му.
— Зная. Дойдох, за да обсъдим нещо друго, Джоузеф.
Преди години бе допуснал грешката да се обърне към нето с „Джо“ и той беше изпаднал в ярост: „Никога не ме наричай Джо.“
— Седни, Дейвид. Пура? Кубински са.
— Не, благодаря.
— Казвай тогава.
— Доктор Стивън Патерсън току-що беше при мен.
— Чух съобщението сутринта — отвърна Кинкайд. — Ужасен позор. Какво иска от теб?
— Помоли ме да защитавам дъщеря му.
Той изненадано го погледна.
— Ти не се занимаваш с наказателно право.
— И аз му казах същото.
— Добре тогава. — Възрастният юрист се замисли за миг. — Нали знаеш, би ми се искало да привлечем доктор Патерсън за клиент. Той е много влиятелна личност. Може да донесе на фирмата големи пари. Има връзки с няколко медицински организации, които…
— Има още нещо.
Кинкайд объркано го погледна.
— О!
— Обещах му да разговарям с дъщеря му.
— Разбирам. Е, предполагам, че в това няма нищо лошо. Поговори с нея и после ще намерим добър адвокат, който да я представлява.
— Точно такива са и моите намерения.
— Добре. Ще направим голям удар с него. Действай. — Той се усмихна. — Ще се видим пак в пет часа.
— Ясно. Благодаря ти, Джоузеф.
На връщане към кабинета си Дейвид се питаше: „Защо д-р Патерсън настоява аз да представлявам дъщеря му?“
Дванадесета глава
Ашли Патерсън седеше в килията си в окръжния затвор „Санта Клара“ прекалено объркана, за да се опитва да проумее как се е озовала там. Радваше се, че е в затвора, защото решетките щяха да я предпазят от онзи, който й причиняваше всичко това, от необяснимото, което ставаше с нея. Животът й се беше превърнал в кошмар. Мислеше си за всички онези загадъчни неща: някой проникваше в апартамента й
