и й правеше номера, пътуването до Чикаго, думите, по огледалото, а сега и обвинението в невъобразими престъпления, за които не знаеше нищо. Имаше някакъв ужасен заговор срещу нея, но тя нямаше представа кой може да се крие зад него и защо.
Рано сутринта в килията й влезе една от надзирателките.
— Имаш посетител.
После я отведе в стаята за свиждане, където я чакаше баща й.
Той стоеше там и я гледаше. Очите му бяха изпълнени с мъка.
— Скъпа… не зная какво да кажа.
— Не съм извършила нито едно от ужасните неща, в които ме обвиняват — промълви Ашли.
— Зная, че не си. Някой е допуснал невероятна грешка, но ние ще оправим всичко.
Тя го погледна и се зачуди как изобщо е могла да си помисли, че той е престъпникът.
— Е, не се тревожи — казваше баща й. — Всичко ще е наред. Взех ти адвокат. Дейвид Сингър. Той е един от най-умните хора, които познавам. Ще дойде да разговаря с теб. Искам да му кажеш всичко.
Ашли безпомощно го погледна.
— Татко, аз… не зная какво да му кажа. Не зная какво става.
— Ще разберем всичко, миличка. Няма да позволя на никого да те нарани. На никого! Ти означаваш прекалено много за мен. Освен теб нямам никой друг, скъпа.
— Аз също — прошепна тя.
Баща й остана при нея един час. Когато си тръгна, светът й се стесни до малката килия, в която беше затворена. Тя лежеше на койката и се насилваше да не мисли за нищо. „Всичко съвсем скоро ще свърши и ще разбера, че това е било само сън… Само сън. Само сън…“ Ашли заспа.
Събуди я гласът на надзирателката:
— Имате посетител.
Отново я отведоха в стаята за свиждане и там я чакаше Шейн Милър.
Когато Ашли влезе, той се изправи.
— Ашли…
Сърцето й се разтуптя.
— О, Шейн! — През целия си живот не се бе радвала толкова да види някого. Беше предчувствала, че ще дойде и ще я освободи, че ще уреди да я пуснат.
— Шейн, толкова съм щастлива, че те виждам!
— Аз също — смутено отвърна той. После огледа обстановката. — Но не и при такива обстоятелства. Когато чух по новините, аз… не повярвах на ушите си. Какво се случи? Какво те накара да го извършиш, Ашли?
Лицето й пребледня.
— Какво ме е накарало… Да не би да си мислиш, че аз…
— Няма значение — бързо я прекъсна той. — Не казвай нищо повече. Не трябва да разговаряш с друг, освен с адвоката си.
Ашли го погледна изненадано. Очевидно вярваше, че е виновна.
— Защо си дошъл?
— Ами, аз… много ми е трудно да го правя сега, но при… при тези обстоятелства аз… компанията… те уволнява. Искам да кажа… естествено, не можем да си позволим да сме свързани с такова нещо. И без това е достатъчно неприятно — вестниците вече споменаха, че работиш в „Глобъл“. Нали разбираш? В това няма нищо лично.
По пътя за Сан Хосе Дейвид Сингър реши какво да каже на Ашли Патерсън. Щеше да разбере каквото може от нея и после да предаде информацията на Джеси Куилър, един от най-добрите адвокати в страната. Ако някой изобщо можеше да й помогне, това беше той.
Въведоха го в кабинета на шериф Даулинг. Дейвид му подаде визитната си картичка.
— Аз съм адвокат. Тук съм, за да се срещна с Ашли Патерсън и…
— Тя ви очаква.
Изненадано го погледна.
— Очаква ли ме?
— Да. — Даулинг се обърна към присъстващия заместник-шериф и кимна.
— Оттук — каза на Дейвид заместник-шерифът и го отведе в стаята за свиждане. Ашли се появи няколко минути по-късно.
Ашли Патерсън напълно го изненада. Беше я виждал преди години, при това само веднъж, докато работеше като шофьор на баща й. Тогава му се бе сторила привлекателно и интелигентно момиче. Сега обаче пред него стоеше красива млада жена с уплашени очи. Тя седна срещу него.
— Здравейте, Ашли. Аз съм Дейвид Сингър.
— Баща ми ми каза, че ще дойдете. — Гласът й трепереше.
— Дойдох само за да ви задам няколко въпроса.
Тя кимна.
— Преди да започна, искам да знаете, че всичко, каквото ми кажете, ще остане пълна тайна. Само между нас двамата. Но трябва да знам истината. — Той се поколеба. Нямаше намерение да стига толкова далеч, но искаше да съобщи на Джеси Куилър цялата възможна информация, за да го убеди да се заеме със случая. — Вие ли убихте онези мъже?
— Не! — решително заяви тя. — Невинна съм! Дейвид извади от джоба си лист хартия и го погледна.
— Познавали ли сте Джим Клиъри?
— Да. Ние… щяхме да се женим. Нямах причини да го убивам. Аз го обичах.
Той я изгледа за миг, после отново сведе очи към листа.
— Ами Денис Тибъл?
— С Денис работехме в една и съща компания. Видях го вечерта, когато беше убит, но нямам нищо общо с това. Тогава бях в Чикаго.
Дейвид наблюдаваше лицето й.
— Трябва да ми повярвате. Аз… нямах причини да го убивам.
— Добре — каза той и отново хвърли поглед към записките си. — Какви бяха отношенията ви с Жан Клод Парен?
— Полицията ме пита. Никога не бях чувала за него. Как бих могла да го убия, когато дори не го познавам? — Тя умолително го погледна. — Разбирате ли? Това е грешка. Не са арестували когото трябва. — Ашли се разплака. — Не съм убивала никого.
— А Ричард Мелтън?
— Не познавам и него.
Дейвид я изчака да се успокои.
— Ами заместник-шериф Блейк?
Тя поклати глава.
— Онази нощ той остана в апартамента ми да ме пази. Някой ме преследваше и ме заплашваше. Аз си легнах в спалнята, а той остана на дивана в дневната. Открили са… открили са трупа му на улицата. — Устните й трепереха. — Защо да го убивам? Та той ми помагаше?
Младият мъж озадачено я наблюдаваше. „Тук нещо не е наред. Или ми казва истината, или е изключителна актриса.“ Той се изправи.
— Ще се върна. Искам да поговоря с шерифа.
Две минути по-късно беше в кабинета на Даулинг.
— Е, приказвахте ли с нея? — попита той.
— Да. Мисля, че сте допуснали грешка.
— Какво означава това?
