прегледа Ашли и да съобщи резултатите на баща й. Ако иска, доктор Патерсън може да се обърне и към друг психиатър или да предаде доклада на адвоката, който ще се заеме със случая.
— Разбирам. — Сандра внимателно погледна напрегнатото лице на съпруга си. — Господин Кинкайд спомена ли нещо за съдружието, Дейвид?
Той поклати глава.
— Не.
— Ще го направи — уверено, изрече тя. — И утре е ден.
Д-р Ройс Сейлъм беше висок, слаб човек с брада а ла Зигмунд Фройд.
„Може да е просто съвпадение — каза си Дейвид. — Сигурно не се опитва да подражава на Фройд.“
— Джеси често споменава за вас — рече психиатърът. — Той много ви обича.
— И аз го обичам, доктор Сейлъм.
— Случаят Патерсън ми се струва много интересен. Очевидно е дело на психопат. За невменяемост ли ще пледирате?
— Всъщност аз не се занимавам с този случай. Преди да й потърся адвокат, бих искал да разполагам с преценка на психичното й състояние. — И той описа известните му факти. — Тя твърди, че е невинна, но има убедителни доказателства, че е извършила престъпленията:
— Е, тогава да хвърлим поглед на душата на тази госпожица, а?
Хипнотичният сеанс щеше да се проведе в една от стаите за разпит в окръжния затвор „Санта Клара“. Мебелировката се състоеше от правоъгълна дървена маса и четири дървени стола.
Когато я доведоха, Ашли изглеждаше бледа и напрегната.
— Аз ще чакам: отвън — каза надзирателката и излезе.
— Ашли, това е доктор Сейлъм. Ашли Патерсън — представи ги Дейвид.
— Здравей, Ашли — каза психиатърът.
Тя стоеше пред тях и напрегнато местеше поглед от единия на другия. Дейвид имаше чувството, че е готова да избяга от стаята.
— Господин Сингър ми каза, че не възразяваш да те подложа на хипноза.
Мълчание.
— Ще ми позволиш ли да те хипнотизирам, Ашли? — продължи д-р Сейлъм. Тя затвори за миг очи и кимна.
— Да.
— Тогава да започваме.
— Е, аз ще съм наблизо — рече Дейвид. — Ако…
— Един момент. — Психиатърът отиде при него. — Искам да присъствате.
Младият мъж се подразни. Вече съжаляваше, че толкова се ангажира със случая. „Няма да се забърквам повече“ — реши той.
— Добре — неохотно се съгласи.
Нямаше търпение да свършат и да се върне в кантората. Предстоящата среща с Кинкайд не му даваше мира.
— Би ли седнала на този стол? — обърна се д-р Сейлъм към Ашли.
Тя седна.
— Някога подлагали ли са те на хипноза, Ашли?
Тя се поколеба за миг, после поклати глава.
— Не.
— Няма нищо сложно. Само трябва да се отпуснеш и да слушаш гласа ми. Не се страхувай. Никой няма да те нарани. Само трябва да почувстваш, че мускулите ти се отпускат. Това е. Отпусни се и ще усетиш, че клепачите ти натежават. Преживяла си много неща. Тялото ти е уморено, много уморено. Искаш само да спиш. Просто затвори очи и се отпусни. Спи ти се… ужасно ти се спи…
Трябваха му десет минути, докато я хипнотизира. После се приближи до нея.
— Ашли, знаеш ли къде се намираш?
— Да. В затвора съм — гласът й звучеше глухо, сякаш идваше някъде отдалеч.
— Знаеш ли защо си в затвора?
— Смятат, че съм извършила нещо лошо.
— Това вярно ли е? Извършила ли си нещо лошо?
— Не.
— Ашли, убивала ли си някого?
— Не.
Дейвид изненадано погледна психиатъра. Не се ли предполагаше, че под хипноза хората казват истината?
— Имаш ли представа кой може да е извършил тези убийства?
Внезапно лицето й се сгърчи и тя започна да диша тежко. Двамата мъже удивено наблюдаваха как започва да се променя. Устните й изтъняха, чертите й сякаш станаха други. Ашли седна изправено и лицето й изведнъж се оживи. После отвори клепачи. Очите й блестяха. Беше преобразена. Неочаквано запя с чувствен глас, в който ясно се долавяше английски акцент:
Дейвид удивено я слушаше. „Кого си мисли, че заблуждава? Тя се преструва на някой друг.“
— Искам да ти задам още няколко въпроса, Ашли.
Тя отметна глава и каза с английски акцент:
— Аз не съм Ашли.
Д-р Сейлъм и Дейвид размениха погледи, после психиатърът отново се обърна към нея:
— Коя си тогава, щом не си Ашли?
— Тони. Тони Прескот.
„И го прави с чисто лице — помисли си Дейвид. — Още колко ще продължава с този глупав маскарад?“ Само им губеше времето.
— Ашли — каза д-р Сейлъм.
— Тони.
„Не се отказва“ — помисли си адвокатът.
— Добре, Тони. Искам…
— Нека ви кажа аз пък какво искам. Искам да се махна от това гадно място. Можете ли да ни измъкнете?
— Зависи — отвърна психиатърът. — Какво знаеш за…
— … онези убийства, заради които е тук госпожичка Кльощав задник ли? Мога да ви разкажа неща, които…
Внезапно изражението й отново започна да се променя. Тя като че ли потъна на стола си и лицето й се смекчи и претърпя невероятна метаморфоза, докато сякаш се превърна в съвсем друг човек.
— Тони… — тихо изрече с италиански акцент, — не казвай нищо повече, per piacere.
Дейвид объркано я наблюдаваше.
— Тони? — Психиатърът се наведе още по-близо към нея.
— Извинявам се за прекъсването, доктор Сейлъм — отвърна тихият глас.
— Коя си ти? — попита той.
— Аз съм Алет. Алет Питърс.
