на човешките емоции няма граници. „Доктор Джекил и мистър Хайд“ е художествена измислица, но се основава на научен факт.
Дейвид напрегнато мислеше.
— Ако Ашли е извършила убийствата…
— Тя не го е съзнавала. Убийци са били другите й самоличности.
— Боже мой! Как бих могъл да обясня това в съда?
Д-р Сейлъм любопитно го изгледа.
— Струва ми се, казахте, че няма да сте неин адвокат.
Младият мъж поклати глава.
— Няма. Искам да кажа, че не зная. Аз… в момента самият аз страдам от раздвоение на личността. — Замълча. — Това може, ли да се лекува?
— Често, да.
— А какво става, ако не може?
Последва пауза.
— Процентът на самоубийствата е извънредно висок.
— И Ашли не знае нищо за това, така ли?
— Не.
— Бихте… бихте ли й го обяснили?
— Да, разбира се.
— Не! — изпищя Ашли и се сви до стената на килията. Очите й бяха изпълнени с ужас. — Вие лъжете! Това не е вярно!
— Вярно е, Ашли — отвърна д-р Сейлъм. — Трябва да го приемеш. Обясних ти, че онова, което ти се е случило, не е по твоя вина. Аз…
— Не се приближавайте до мен!
— Никой няма да те нарани.
— Искам да умра. Помогнете ми да умра! — извика и започна да ридае.
Д-р Сейлъм погледна към надзирателката:
— Най-добре да й дадете успокоително. И я дръжте под око, за да не се самоубие.
Дейвид телефонирана д-р Патерсън.
— Трябва да поговоря с вас.
— Чаках да ми позвъниш, Дейвид. Срещна ли се с Ашли?
— Да. Може ли да се видим някъде?
— Ще те чакам в кабинета си.
На път за Сан Франциско Дейвид си помисли: „Не мога да се заема с този случай. Имам прекалено много за губене. Ще й намеря добър адвокат и с това ще се свърши.“
Д-р Патерсън го чакаше в кабинета си. Разговаря ли с Ашли?
— Да.
— Тя добре ли е?
Как да отговори на този въпрос? Пое си дълбоко дъх и започна:
— Предполагам, че сте чували за раздвоение на личността?
Д-р Патерсън се намръщи.
— Съвсем бегло…
— Това е състояние, при което в човек съжителстват една или повече личности. От време на време те взимат връх, но човекът не го съзнава. Вашата дъщеря страда от раздвоение на личността.
Хирургът смаяно го гледаше.
— Какво? Не… не мога да повярвам. Сигурен ли си?
— Слушах Ашли, докато доктор Сейлъм я хипнотизираше. Тя има две алтер его, които я обладават от време на време. — Сега Дейвид говореше по-бързо. — Шерифът ми показа доказателствата срещу дъщеря ви. Няма съмнение, че тя е извършила убийствата.
— О, Господи! — възкликна д-р Патерсън. — Значи наистина… наистина е виновна?
— Не. Защото смятам, че не е съзнавала какво върши. Била е под влиянието на една от самоличностите си. Ашли не е имала основание да извърши тези престъпления. Не е имала мотив и не е била на себе си. Според мен прокурорът няма да успее да докаже нито мотив, нито намерение.
— Значи ще пледираш…
Дейвид го прекъсна:
— Аз няма да я защитавам. Ще уредя със случая да се заеме Джеси Куилър. Той е блестящ адвокат. Работил съм с него и той е най…
— Не — остро възрази д-р Патерсън. — Ти трябва да защитаваш Ашли.
— Не ви разбирам — търпеливо каза Дейвид. — Аз не съм подходящ за случая. Тя се нуждае от…
— Вече ти казах, че си единственият, на когото вярвам. Дъщеря ми означава всичко за мен, Дейвид. Ти ще й спасиш живота.
— Не мога. Не съм специалист…
— Разбира се, че си. Занимавал си се с наказателно право.
— Да, но аз…
— Не искам никой друг. — Младият мъж виждаше, че д-р Патерсън се опитва да овладее яростта си.
„Това е абсурдно“ — помисли си той. И отново опита:
— Джеси Куилър е най-добрият…
Хирургът се наведе напред със зачервено от гняв лице.
— Дейвид, животът на майка ти означаваше много за теб. Животът на Ашли означава също толкова много за мен. Веднъж ти ме помоли за помощ и ми повери живота на майка си. Сега аз моля за твоята помощ и ти поверявам живота на дъщеря си. Искам ти да я защитаваш. Дължиш ми го.
„Не иска да ме чуе — отчаяно си помисли Дейвид. — Какво му става?“ Можеше да изреди десетки възражения, но всички те бледнееха пред последните думи на хирурга: „Дължиш ми го.“ Опита за последен път:
— Доктор Патерсън…
— Да или не, Дейвид?
Тринадесета глава
Когато се прибра вкъщи, Сандра го чакаше.
— Добър вечер, скъпи.
Прегърна я и си помисли: „Боже мой, тя е прекрасна. Кой идиот е казал, че бременните жени са грозни?“
— Днес бебето пак рита — възбудено каза тя. Хвана дланта му и я долепи до корема си. — Усещаш ли го?
След няколко секунди той отвърна:
— Не. Упорито дяволче.
— Между другото, обажда се господин Кроудър.
— Кроудър ли?
— Агентът на недвижими имоти. Документите са готови за подпис.
Дейвид внезапно усети, че му се завива свят.
— О!
— Искам да ти покажа нещо — нетърпеливо рече Сандра. — Ти чакай тук.
Той я проследи с поглед, докато тя припряно влизаше в спалнята, и си помисли: „Какво да правя?
