— Нима? — Младият мъж се обърна и избяга от стаята.
През нощта Хелън се самоуби.
Една седмица по-късно бивш затворник, заловен да извършва кражба с взлом, се призна за виновен в убийството на мащехата на Хелън.
На следващия ден Дейвид напусна фирмата на Куилър. Джеси се опита да го разубеди.
— Вината не беше твоя, Дейвид. Тя те излъга и…
— Точно в това е въпросът. Аз й го позволих. Не си свърших работата. Не проверих дали казва истината. Исках да й вярвам и именно затова я провалих.
Две седмици по-късно вече работеше в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“.
„Повече никога няма да поема отговорността за нечий живот“ — закле се той.
А сега щеше да защитава Ашли Патерсън.
Четиринадесета глава
В десет часа на следващата сутрин Дейвид влезе в кабинета на Джоузеф Кинкайд. Той подписваше някакви документи и каза:
— Сядай, Дейвид. Скоро ще приключа.
Младият мъж седна и зачака. Когато свърши, Кинкайд се усмихна.
— Е! Сигурен съм, че ми носиш добра новина.
„Добра за кого?“ — зачуди се той.
— Имаш много обещаващо бъдеще тук, Дейвид, и съм уверен, че не би искал нещо да го провали. Фирмата има големи планове за теб.
Младият мъж мълчеше и се мъчеше да открие подходящите думи.
— Е? — продължи Кинкайд. — Каза ли на доктор Патерсън, че ще му намериш друг адвокат?
— Не. Реших да поема защитата на дъщеря му.
Усмивката на Кинкайд изчезна.
— Наистина ли ще защитаваш онази жена, Дейвид? Тя е извършила отвратителни убийства. Всеки, който я защитава, също ще бъде опозорен.
— Не го правя по собствено желание, Джоузеф. Нямам друг избор. Дължа много на доктор Патерсън и това е единственият начин да му се отплатя.
Възрастният мъж се замисли, после отвърна:
— Щом наистина си решил да се заемеш с този случай, предполагам, че ще е най-разумно да си вземеш отпуск. Неплатен, разбира се.
Сбогом, съдружие!
— След процеса, естествено, ще се върнеш при нас и съдружието ще те очаква.
Дейвид кимна.
— Естествено.
— Ще прехвърля работата ти на Колинс. Сигурен съм, че искаш да се съсредоточиш върху делото.
Трийсет минути по-късно съдружниците от „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ се събраха на съвещание.
— Не можем да си позволим фирмата да се замеси в такъв процес — възрази Хенри Търнър.
— Всъщност ние не се замесваме, Хенри — отговори Джоузеф Кинкайд. — Просто даваме на момчето отпуска.
— Мисля, че би трябвало да го освободим — обади се Албърт Роуз.
— Не още. Няма да е далновидно. Доктор Патерсън може да се превърне в златна мина за нас. Познава всички и ще ни е много благодарен, че сме му позволили да наеме Дейвид. Ще спечелим, независимо какъв ще е резултатът от процеса. Ако мине добре, печелим доктора за клиент и правим Сингър съдружник. В противен случай ще освободим Сингър и ще видим дали не можем да задържим добрия доктор. Наистина няма да загубим нищо.
След кратко мълчание Джон Рипли се усмихна.
— Идеята ми харесва, Джоузеф.
Когато излезе от кабинета на Кинкайд, Дейвид отиде при Стивън Патерсън. Беше му телефонирал предварително и той го очакваше.
— Е, Дейвид?
„Това решение ще промени живота ми — помисли си. — И промяната няма да е за добро.“
— Ще поема защитата на дъщеря ви, доктор Патерсън.
Възрастният мъж дълбоко си пое дъх.
— Знаех си. Можех да заложа живота си, че ще се съгласиш. — Поколеба се за миг. — А сега залагам живота на дъщеря си.
— Фирмата ми даде отпуска. Ще ми помага един от най-добрите адвокати в…
Патерсън вдигна ръка.
— Дейвид, струва ми се, ясно ти дадох да разбереш, че не искам в случая да участва никой друг. Животът на дъщеря ми е единствено в твоите ръце.
— Ясно — отвърна Дейвид. — Но Джеси Куилър е…
Лекарят се изправи на крака.
— Не искам да слушам повече за Джеси Куилър или който и да е друг. Познавам адвокатите, Дейвид. Интересуват се само от парите и известността. Тук не става дума за пари или слава. Става дума за Ашли.
Младият мъж понечи да отговори, после замълча. Нямаше какво да каже. „Мога да използвам помощта на Джеси — помисли си. — Защо не ми позволява?“
— Достатъчно ясен ли съм?
Дейвид кимна.
— Да.
— Ще се погрижа за хонорара и разходите ти, разбира се.
— Не. Не искам пари.
Той го погледна, после кимна.
— Quid pro quo?4
— Quid pro quo — успя да се усмихне Дейвид. — Шофирате ли още?
— Дейвид, щом излизаш в отпуск, се нуждаеш от пари, за да можеш да живееш. Настоявам.
— Ваша воля — сви рамене той.
„Поне няма да умрем от глад по време на процеса.“
Джеси Куилър го чакаше в „Рубикон“.
— Как мина?
— Както очаквах — въздъхна Дейвид. — В отпуска съм, без заплата.
— Мръсни копелета. Как могат…
— Не ги обвинявам. Фирмата е много консервативна.
— Какво ще правиш сега?
— Какво искаш да кажеш?
— Какво искам да кажа ли? Предстои ти процесът на века. Вече нямаш служба, нямаш достъп до архиви, правна литература, факс, виждал съм и онзи стар компютър у вас. С него няма да можеш да използваш юридическия софтуер, който ти трябва, нито пък да влезеш в Интернет.
— Ще се оправя.
— Определено. В кантората ми има един празен кабинет. Там ще намериш всичко необходимо.
— Джеси, не мога…
— Можеш, разбира се — ухили се Куилър. — После ще намериш начин да ми се отплатиш. Ти винаги се отплащаш, нали, свети Дейвид? — Взе менюто. — Умирам от глад. Между другото, ти черпиш.
