Дейвид отиде да се срещне с Ашли в окръжния затвор „Санта Клара“.
— Добро утро, Ашли.
— Добро утро. — Изглеждаше още по-бледа от обикновено. — Татко ме посети. Каза ми, че ще ме измъкнете от тук.
„Иска ми се да имах неговия оптимизъм“ — помисли си той.
— Ще направя всичко възможно, Ашли — отвърна предпазливо. — Лошото е, че малко хора са запознати с проблема ти. Ще трябва да им го обясним. Ще повикаме най-добрите психиатри да свидетелстват в твоя полза.
— Страхувам се — прошепна тя.
— От какво?
— Като че ли в мен живеят още двама души, а аз дори не ги познавам. — Гласът й трепереше. — Могат да вземат връх когато си поискат и аз не съм в състояние да ги спра. Толкова съм уплашена. — Очите й бяха пълни със сълзи.
— Това не са истински хора, Ашли — тихо изрече Дейвид. — Съществуват само във въображението ти. Те са част от теб. И ще се оправиш, когато се подложиш на съответното лечение.
Когато вечерта се прибра вкъщи, Сандра го прегърна и каза:
— Казвала ли съм ти някога колко се гордея с теб?
— Защото ме изгониха от работа ли?
— И заради това. Между другото, обади се господин Кроудър. Агентът на недвижими имоти. Каза, че документите били готови за подпис. Искат аванс от шейсет хиляди долара. Трябва да им кажем, че не можем да си позволим…
— Почакай! Имам толкова пари в пенсионния фонд на фирмата. Доктор Патерсън ще ни даде малко пари и може би все пак ще успеем да платим.
— Това няма значение, Дейвид. И без това няма да е добре да глезим бебето.
— Е, имам и добра новина. Джеси ще ми позволи да…
— Зная. Разговарях с Емили. Местим се в кантората на Джеси.
— Ние ли се местим?
— Забравяш, че си се оженил за помощник-адвокат. Наистина, скъпи, мога да ти бъда много полезна. Ще работя с теб, докато… — тя сложи ръка на корема си, — докато се роди Джефри, а после ще видим.
— Госпожо Сингър, известно ли ви е колко много ви обичам?
— Не. Но недей да бързаш. Вечерята е чак след един час.
— Един час не е достатъчен — отвърна й.
Тя го прегърна и прошепна:
— Защо не вземеш да се поразсъблечеш, тигре?
— Какво? — Той се отдръпна и разтревожено я погледна. — Ами… какво казва доктор Бейли?
— Докторът казва, ако не се съблечеш моментално, да те нападна.
Той се усмихна.
— Неговата дума е достатъчна.
На следващата сутрин Дейвид се пренесе в задния кабинет в петстайната кантора на Джеси Куилър.
— Откакто напусна, не сме се разширили много — обясни му Джеси. — Сигурен съм, че ще откриеш всичко. Правната литература е в съседната стая. Имаш факсове, компютри, всичко, каквото ти трябва. Ако не намериш нещо, просто питай.
— Благодаря — отвърна Дейвид. — Не мога… не мога да изразя колко съм ти благодарен, Джеси.
— Ще ми се отплатиш — усмихна се той. — Нали няма да забравиш?
Сандра пристигна пет минути по-късно.
— Готова съм — каза тя. — Откъде ще започнем?
— Ще прегледаме всички процеси, свързани с раздвоение на личността. От Интернет навярно ще получим много информация. Ще проверим основните източници по наказателно право. После ще намерим лекари, специалисти по проблемите на раздвоението и ще се свържем с тях като вероятни свидетели. Ще се наложи да разговаряме, за да видим дали можем да използваме показанията им в наша полза. Аз ще трябва да поопресня спомените си за съдебните процедури. Освен това ще съставим списък на свидетелите на прокурора и на показанията им. Искам да получа всичките му материали.
— А ние трябва да му пратим нашите. Ще призовеш ли Ашли за свидетел?
Дейвид поклати глава.
— Твърде е нестабилна. Прокурорът ще я направи на нищо. — Той погледна към Сандра. — Няма да е лесно да спечелим.
Тя се усмихна.
— Но все пак ще спечелиш. Сигурна съм.
Дейвид телефонира на Харви Юдъл, счетоводител в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“.
— Харви? Тук е Дейвид Сингър.
— Здравей, Дейвид. Чух, че ни напускаш за известно време.
— Да.
— Заемаш се с интересен случай. Вестниците пишат само за него. С какво мога да ти помогна?
— Имам шейсет хиляди долара в пенсионния фонд, Харви. Нямах намерение да ги изтегля толкова рано, но със Сандра си купихме мезонет и парите ми трябват за първоначалната вноска.
— Мезонет значи. Ами поздравления.
— Благодаря. Кога мога да получа парите?
Последва кратко колебание.
— Може ли да ти позвъня по-късно?
— Разбира се. — Дейвид му даде телефонния си номер.
— Веднага ще ти телефонирам.
— Благодаря.
Харви Юдъл затвори и после отново вдигна слушалката.
— Предай на господин Кинкайд, че бих искал да се срещна с него.
Трийсет минути по-късно счетоводителят беше в кабинета на Джоузеф Кинкайд.
— Какво има, Харви?
— Позвъни ми Дейвид Сингър, господин Кинкайд. Купил си е мезонет и се нуждае от шейсетте хиляди в пенсионния му фонд за първоначалната вноска. Според мен не сме длъжни веднага да му даваме парите. Той е в отпуска и не е…
— Чудя се дали знае колко скъпа е поддръжката на един мезонет.
— Навярно не. Просто ще му кажа, че не можем…
— Дай му парите.
Счетоводителят изненадано го погледна.
— Но ние не трябва да…
Кинкайд се наведе напред.
— Ще му помогнем сам да си изкопае гроба, Харви. Щом даде първоначалната вноска, мезонетът става наш.
Харви Юдъл телефонира на Дейвид.
— Имам добра новина, Дейвид. Прекалено рано теглиш парите от пенсионния фонд, но няма проблем. Господин Кинкайд разреши да ти ги дам.
