— Когато влезеш в съдебната зала на Теса Уилямс, бъди готов. Тя е блестяща. Издигнала се е съвсем сама. Родителите й били арендатори в Мисисипи. Завършила колеж със стипендия и жителите на родния й град били толкова горди с нея, че събрали пари, за да следва право. Носи се слух, че отказала важна служба във Вашингтон, защото обичала работата си. Тя е жива легенда.
— Интересно — отбеляза Дейвид.
— Процесът в окръг Санта Клара ли ще бъде?
— Да.
— Тогава прокурор ще е старият ми приятел Мики Бренън.
— Разкажи ми за него.
— Той е енергичен и суров ирландец. Произхожда от род на преуспели хора. Баща му притежава голямо издателство, майка му е лекарка, сестра му е професор в колеж. Като студент е бил бейзболна звезда и е завършил с най-висок успех от курса си. — Наведе се напред. — Добър е, Дейвид. Внимавай. Коронният му номер е да разоръжава свидетелите и после да се хвърля в атака. Обича да забива ножа в гърба… Защо иска да те види съдия Уилямс?
— Нямам представа. Казаха ми само, че иска да обсъдим случая Патерсън.
Джеси Куилър се намръщи.
— Това не е обичайно. Кога е срещата?
— В сряда сутринта.
— Пази си гърба.
— Благодаря, Джеси. Ще запомня съвета ти.
Сградата на Върховния съд в окръг Санта Клара е бяла четириетажна постройка на Северна първа улица. Точно срещу входа има регистратура и униформен пазач, заграден с парапет детектор за метал и асансьор. В сградата има седем съдебни зали, всяка с различен съдия и персонал.
В десет часа в сряда сутринта Дейвид Сингър беше поканен в кабинета на съдия Теса Уилямс. В стаята при нея се намираше Мики Бренън. Прокурорът бе петдесетинагодишен, нисък, набит човек с лек ирландски акцент. Теса Уилямс беше около четирийсет и пет годишна, слаба, привлекателна афроамериканка, енергична и властна.
— Добро утро, господин Сингър. Аз съм съдия Уилямс. Това е господин Бренън.
Двамата мъже се ръкуваха.
— Седнете, господин Сингър. Искам да поговоря с вас за случая Патерсън. Според съдебните материали вие сте пледирали за невинност поради невменяемост, нали така?
— Да, ваша милост.
— Повиках двама ви — каза тя, — защото смятам, че можем да си спестим много време и разходи на щата. Обикновено съм против сделките, но в този случай мисля, че е оправдано.
Дейвид слушаше озадачено.
Съдията се обърна към Бренън:
— Прочетох стенограмата на предварителното прослушване и не виждам причина за процес. Бих искала щатът да се откаже от иска за смъртно наказание и да приеме доживотна присъда без право на помилване.
— Почакайте малко — обади се Дейвид. — За това изобщо не може да става дума!
И двамата го погледнаха.
— Господин Сингър…
— Моята клиентка е невинна. Ашли Патерсън е била подложена на детектор на лъжата и това доказва…
— Това нищо не доказва и както ви е добре известно, резултатите от този тест не се приемат в съда. Заради целия този шум в пресата процесът ще е дълъг и сложен.
— Сигурен съм, че…
— Занимавам се с право много отдавна, господин Сингър. Чувала съм всякакви доводи. Самозащита, което е приемливо, убийство поради временна невменяемост, което е основателно, понижена способност… Но ще ви кажа в какво не вярвам, господин адвокат. Не вярвам в „не съм виновна, защото не аз съм извършила престъплението, а моето алтер его“. И ако използвам термин, който няма да откриете в юридическата литература, това е „глупост“. Вашата клиентка или е извършила престъпленията, или не ги е извършила. Ако пледирате за виновност, можем да си спестим много…
— Не, ваша милост, няма да го направя.
Съдия Уилямс втренчено го изгледа.
— Упорит сте. Много хора намират това качество за достойно за възхищение. — Наведе се напред. — Но не и аз.
— Ваша милост…
— Принуждавате ни да водим процес, който ще продължи поне три месеца, а може би и повече.
Бренън кимна.
— Съгласен съм.
— Съжалявам, че смятате…
— Господин Сингър, тук съм, за да ви направя услуга. Ако има процес, клиентката ви ще получи смъртна присъда.
— Почакайте! Решавате случая предварително без…
— Да го решавам предварително ли? Виждали ли сте доказателствата?
— Да, аз…
— За Бога, ДНК и отпечатъците на Ашли Патерсън са открити на всички местопрестъпления. Никога не съм виждала по-категорично доказана вина. Ако настоявате да продължим, процесът може да се превърне в истински цирк. Е, аз няма да го допусна. Не обичам циркове в моята съдебна зала. Предлагам да решим случая още сега. Ще ви попитам още веднъж: съгласен ли сте клиентката ви да бъде осъдена на доживотен затвор без право на помилване?
— Не — отвърна Дейвид.
Тя яростно го изгледа.
— Ясно. Ще се видим следващата седмица.
Беше си създал враг.
Петнадесета глава
Сан Хосе бързо придоби атмосферата на карнавален град. Прииждаха репортери от целия свят. Всички хотели бяха претъпкани и някои представители на пресата се принудиха да наемат стаи в съседните градове Санта Клара, Сънивейл и Пало Алто. Дейвид се намираше под постоянна медийна обсада.
— Господин Сингър, разкажете ни за случая. За невинност на клиентката си ли ще пледирате?
— Ще призовете ли Ашли Патерсън за свидетел?
— Вярно ли е, че окръжната прокуратура е предложила да се договорите?
— Доктор Патерсън ще свидетелства ли за дъщеря си?
— Моето списание ще плати петдесет хиляди долара за интервю с клиентката ви…
Медиите не оставяха на мира и Мики Бренън.
— Господин Бренън, бихте ли казали няколко думи за процеса?
Той се обърна и се усмихна към телевизионните камери.
— Да. Мога да обобщя процеса в три думи. Ще го спечелим. Повече няма да коментирам.
— Почакайте! Смятате ли, че тя е невменяема?
— Щатът ще иска ли смъртно наказание?
— Мислите ли, че случаят е предрешен?
Дейвид нае офис в Сан Хосе близо до Съдебната палата, където можеше да разпитва свидетелите си и да ги подготвя за процеса. Бяха решили Сандра да работи извън кантората на Куилър в Сан Франциско. Д-р Сейлъм беше пристигнал в Сан Хосе.
