— Искам пак да хипнотизирате Ашли — каза му Дейвид. — Преди началото на процеса трябва да получим от нея и нейните алтер его цялата възможна информация.
Отидоха при Ашли в окръжния арест. Тя полагаше огромни усилия да скрие нервността си. На Дейвид му заприлича на сърна, заслепена от фаровете на камион.
— Добро утро, Ашли. Спомняш ли си доктор Сейлъм?
Тя кимна.
— Той отново ще те подложи на хипноза. Съгласна ли си?
— С… другите ли иска да разговаря?
— Да. Имаш ли нещо против?
— Не. Но аз… аз не искам да разговарям с тях.
— Разбира се. Няма и да се наложи.
— Това е ужасно! — гневно избухна тя.
— Зная — успокоително отвърна Дейвид. — Не се тревожи. Скоро всичко ще свърши. — Той кимна на д-р Сейлъм.
— Настани се удобно, Ашли. Спомни си колко лесно беше миналия път. Затвори очи и се отпусни. Просто се опитай да прочистиш ума си. Усещаш как тялото ти се отпуска. Слушай гласа ми. Забрави всичко друго. Много ти се спи. Клепачите ти натежават. Искаш да заспиш… Заспиваш…
Десет минути по-късно тя вече бе хипнотизирана. Д-р Сейлъм даде знак на Дейвид и той се приближи до нея.
— Бих искал да поговоря с Алет. Там ли си, Алет?
И пред очите им лицето на Ашли се смекчи, за да претърпи същата метаморфоза като предишния път. И после онзи мек италиански акцент:
— Buon giorno.
— Добро утро, Алет. Как се чувстваш?
— Male. Това е много тежко време за нас.
— За всички ни е така — увери я Дейвид, — но краят ще е щастлив.
— Надявам се.
— Алет, бих искал да ти задам няколко въпроса.
— Si.
— Познавала ли си Джим Клиъри?
— Не.
— Познавала ли си Ричард Мелтън?
— Да. — В гласа й се долавяше дълбока тъга. — Онова, което се случи с него… беше ужасно.
Дейвид погледна към д-р Сейлъм.
— Да, ужасно е. Кога го видя за последен път?
— Срещнахме се в Сан Франциско. Отидохме в един музей, после вечеряхме. Преди да си тръгна, той ме покани в апартамента си.
— И ти отиде ли?
— Не. Иска ми се да бях отишла — със съжаление отвърна Алет. — Може би щях да му спася живота. — Последва кратко мълчание. — Сбогувахме се и аз се върнах в Кюпъртино.
— И тогава го видя за последен път, така ли?
— Да.
— Благодаря ти, Алет.
Дейвид още повече се приближи до Ашли и попита:
— Тони? Там ли си, Тони? Бих искал да поговоря с теб.
Лицето на Ашли отново рязко се промени. От него се излъчваше увереност и предизвикателство. После запя с ясен, гърлен глас:
Тя погледна към Дейвид.
— Знаеш ли защо обичам да пея тази песничка, миличък?
— Не.
— Защото майка ми я мразеше. Мразеше и мен.
— Защо те мразеше?
— Ами вече не можем да я питаме, нали? — засмя се Тони. — Не и там, където е сега. За нея аз не вършех нищо както трябва. Каква е била твоята майка, Дейвид?
— Майка ми беше прекрасен човек.
— Значи си имал късмет, нали? Предполагам, че наистина всичко е въпрос на късмет. Бог си играе с нас, нали?
— Вярваш ли в Бог? Религиозна ли си, Тони?
— Не зная. Може би съществува Бог. Ако е така, той има странно чувство за хумор, нали? Алет е религиозната. Тя редовно ходи на черква.
— Ами ти?
Тони се изсмя.
— Е, щом тя е там, значи аз също.
— Тони, одобряваш ли убийството?
— Не, разбира се.
— Тогава…
— Освен ако не се налага.
Дейвид и д-р Сейлъм се спогледаха.
— Какво искаш да кажеш?
Гласът й се промени и внезапно започна да звучи отбранително.
— Ами, нали разбираш, когато трябва да се защитиш. Ако някой те заплашва. — Тони се раздразни. — Ако някой се опитва да ти изиграе мръсен номер. — Започваше да изпада в истерия.
— Тони…
Тя се разрида.
— Защо не ме оставят на мира? Защо трябва да… — изкрещя.
— Тони…
Мълчание.
— Тони…
— Няма я — каза д-р Сейлъм. — Трябва да събудя Ашли.
— Добре — въздъхна адвокатът.
Няколко минути по-късно Ашли отвори очи.
— Как се чувстваш? — попита я Дейвид.
— Уморена. Добре… добре ли мина?
— Да. Разговаряхме с Алет и Тони. Те…
— Не искам да зная.
— Добре. А сега иди да си починеш, Ашли. Ще дойда да те видя следобед.
Надзирателката я изведе.
— Трябва да я призовеш за свидетел, Дейвид — каза д-р Сейлъм. — Това ще убеди съдебните заседатели, че…
— Много мислих по този въпрос — прекъсна го той. — Струва ми се, че няма да мога.
Психиатърът го изгледа за миг.
