— Защо?
— Бренън, прокурорът, е много ловък. Ще я съсипе. Не мога да рискувам.
Дейвид и Сандра вечеряха с Куилърови два дни преди началото на процеса.
— Отседнахме в хотел „Уиндъм“ — каза Дейвид. — Управителят ми направи услуга. Сандра ще дойде при мен, Градът е направо е обсаден.
— А щом сега има толкова хора — отвърна Емили, — представяте ли си какво ще е, когато започне делото?
Куилър погледна към Дейвид.
— Мога ли да помогна с нещо?
Той поклати глава.
— Трябва да взема важно решение. Дали да призова Ашли за свидетел.
— Сложен въпрос — отвърна Джеси. — Това е нож с две остриета. Проблемът е, че онзи Бренън ще представи Ашли Патерсън като садистично чудовище. Ако не я призовеш, такъв ще бъде образът, с който съдебните заседатели ще влязат в стаята си, за да решат дали е виновна. От друга страна, според онова, което ми казваш, ако призовеш Ашли за свидетел, Бренън може да я унищожи.
— Той ще повика всичките си медицински експерти, за да омаловажат раздвоението на личността като психично заболяване.
— Трябва да ги убедиш, че е действителен проблем.
— Това и възнамерявам — отвърна Дейвид. — Знаеш ли какво ме безпокои, Джеси? Вицовете. Последният е, че съм искал да сменя мястото на процеса, но съм се отказал, защото не били останали места, където Ашли да не е убила някого. Спомняш ли си как се държеше по телевизията Джони Карсън? Беше забавен и любезен. А сега всички водещи на нощните шоута направо са злобни. Жестоко се гаврят с другите.
— Дейвид?
— Да?
— Ще става още по-лошо — изрече Джеси Куилър.
През нощта преди началото на процеса Дейвид Сингър се въртеше в леглото. Не можеше да се избави от потискащите мисли, които се рояха в главата му. Когато най-после задряма, чу някакъв глас да му казва: „Ти остави последната си клиентка да умре. Ами ако същото се случи и сега…“
Той се стресна и седна на леглото, облян в пот.
Сандра отвори очи.
— Добре ли си?
— Да. Не. Какво правя тук, по дяволите? Единственото, което трябваше да сторя, беше да откажа на доктор Патерсън.
Тя стисна ръката му и прошепна:
— И защо не му отказа?
Той изсумтя.
— Права си. Не можех.
— Добре тогава. А сега какво ще кажеш малко да поспиш, за да си красив и свеж утре сутрин?
— Страхотна идея.
През останалата част от нощта Дейвид не успя да заспи.
Съдия Уилямс се оказа права за медиите. Репортерите бяха безпощадни. Журналисти от целия свят горяха от нетърпение да представят историята на красива млада жена, съдена като сериен убиец, кастрирал своите жертви.
Фактът, че Мики Бренън няма право да споменава имената на Джим Клиъри и Жан-Клод Парен на процеса, беше досаден, но пресата реши проблема вместо него. Телевизията, списанията и вестниците постоянно представяха сензационни материали за петте убийства. Прокурорът бе доволен.
Когато Дейвид пристигна в съдебната зала, репортерите вече се бяха развихрили. Той се оказа обсаден.
— Господин Сингър, все още ли работите в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“?
— Погледнете насам, господин Сингър.
— Вярно ли е, че са ви уволнили за това, че сте поели случая?
— Можете ли да ни разкажете за Хелън Удман? Нали вие сте били неин адвокат?
— Ашли Патерсън каза ли защо го е извършила?
— Ще призовете ли клиентката си за свидетел?
— Без коментар — отсече Дейвид.
Когато стигна до Съдебната палата, Мики Бренън беше заобиколен от репортерите.
— Господин Бренън, как според вас ще протече процесът?
— Имате ли опит със случаи на раздвоение на личността?
Той топло се усмихна.
— Не. Нямам търпение да разговарям с всички подсъдими. — Както очакваше, те се засмяха. — Ако са достатъчно, могат да си направят бейзболен отбор. — Отново смях. — Вече трябва да влизам вътре. Не искам да карам която и да е от подсъдимите да чака.
Изборът на съдебни заседатели започна с общи въпроси от страна на съдия Уилямс. Когато свърши, дойде ред на защитата и после на обвинението.
За страничния наблюдател тази процедура изглежда лесна: избирай перспективни съдебни заседатели, които ти се струват приятелски настроени, и отхвърляй другите. Всъщност това е грижливо планиран ритуал. Опитните адвокати не задават преки въпроси, които изискват едносрични отговори. Въпросите им са общи и целят да насърчат заседателите да говорят, за да разкрият нещо от себе си и истинските си чувства.
Мики Бренън и Дейвид Сингър имаха различни цели. В този случай прокурорът искаше в състава да има повече мъже, които щяха да се отвратят и шокират от мисълта, че жена е намушквала и кастрирала жертвите си. Въпросите на Бренън бяха замислени така, че да определят, от една страна, хората с традиционно мислене, които едва ли биха повярвали в духове и таласъми, и, от друга — онези, които твърдят, че са били обсебвани от алтер его. Дейвид възприе противоположния подход.
— Господин Харис, нали? Аз съм Дейвид Сингър. Представлявам подсъдимата. Някога били ли сте съдебен заседател, господин Харис?
— Не.
— Благодаря ви, че отделихте от времето си.
— Сигурно ще е интересно, такъв голям процес за убийство.
— Да. И аз мисля така.
— Всъщност нямах търпение да започне.
— Наистина ли?
— Да.
— Къде работите, господин Харис?
— В „Юнайтид Стийл“.
— Предполагам, че с колегите си сте обсъждали случая Патерсън, нали?
— Да. Така е.
— Това е естествено — отбеляза Дейвид. — Всички говорят за това. Какво е общественото мнение? Колегите ви смятат ли, че Ашли Патерсън е виновна?
— Да. Трябва да кажа, че са категорични.
— Вие така ли мислите?
— Ами определено изглежда така.
— Но сте готов да изслушате доказателствата, преди да вземете решение, нали?
