— Това можели да се отнася за раздвоението на личността?
— Ако психиатърът разпитва пациента, за други личности в него, пациентът може да си измисли такива, за да достави удоволствие на терапевта. Тази област е много деликатна. При хипноза може да се стигне до имитиране на раздвоение на личността от страна на пациенти, които иначе са съвсем нормални.
— Значи искате да кажете, че под хипноза самият психиатър е в състояние да промени състоянието на пациента и той да повярва в нещо, което не е истина, така ли?
— Това се е случвало, да.
— Благодаря ви, докторе. — Той погледна към Дейвид. — Свидетелят е ваш.
— Благодаря — отвърна адвокатът, изправи се и отиде при свидетеля. — Вашата репутация е внушителна — разоръжаващо каза той. — Вие не сте само психиатър, но и преподавател в университет.
— Да.
— Откога преподавате?
— От над петнайсет години.
— Прекрасно. Как успявате да разделите времето си? Имам предвид дали прекарвате половината от времето си в преподаване и другата половина в работа като лекар?
— Вече само преподавам.
— О? Откога не сте практикували?
— От около осем години. Но следя медицинската литература.
— Трябва да ви кажа, че намирам това за достойно за възхищение. Значи четете всичко. Затова ли сте толкова запознат с ятрогенността?
— Да.
— А в миналото имали ли сте много пациенти, които да твърдят, че страдат от раздвоение на личността?
— Ами не…
— Можете ли да кажете, че през всички години, през които сте практикували, сте имали десет такива случая?
— Не.
— Пет?
— Четири?
Никакъв отговор.
— А вие някога имали ли сте пациент с раздвоение на личността?
— Ами трудно е да…
— Да или не?
— Не.
— Значи информацията ви по въпроса всъщност е само от литературата? Нямам повече въпроси.
Прокурорът призова още шестима свидетели и твърденията на всички си приличаха. Мики Бренън беше събрал деветима известни психиатри от цялата страна, единодушни в убеждението си, че раздвоение на личността не съществува.
Когато и последният от списъка със свидетели на прокурора даде показания, съдия Уилямс се обърна към Бренън:
— Ще призовете ли други свидетели, господин Бренън?
— Не, ваша милост. Но бих искал да покажа на съдебните заседатели полицейски снимки на местопрестъпленията…
— Категорично възразявам — гневно го прекъсна Дейвид.
Съдия Уилямс се обърна към него:
— Какво казахте, господин Сингър?
— Казах… — той се усети — …че възразявам. Прокурорът се опитва да въздейства на съдебните заседатели, като…
— Възражението се отхвърля. Обвинението е подало молба за това още преди процеса. — Тя се обърна към Бренън. — Можете да покажете снимките.
Дейвид седна на мястото си, като се опитваше да се овладее.
Прокурорът се върна на масата си, взе купчина снимки и ги раздаде на съдебните заседатели.
— Не са приятни за гледане, дами и господа, но процесът си е процес. Тук не става дума за словоизлияния, теории или оправдания. Не става дума за тайнствени алтер его, които убиват хора. Става дума за трима мъже, които са били зверски убити. Законът постановява някой да плати за тези убийства. От всички вас зависи да се погрижите справедливостта да възтържествува.
Бренън можеше да види ужаса, изписан по лицата на съдебните заседатели, докато разглеждаха снимките.
Той се обърна към съдия Уилямс:
— Обвинението приключи.
Тя погледна часовника си.
— Сега е четири часът. Съдът се оттегля. Ще продължим отново в десет часа в понеделник сутрин. Прекратявам заседанието.
Деветнадесета глава
Ашли Патерсън беше на ешафода под бесилото, когато се появи полицай и каза:
— Почакайте. Тя трябва да бъде пратена на електрическия стол.
Сцената се промени и Ашли седеше на електрическия стол. Един от пазачите протегна ръка към ключа и съдия Уилямс се втурна вътре с вика:
— Не. Ще я убием с отровна инжекция.
Дейвид се събуди и седна на леглото с разтуптяно сърце. Пижамата му бе подгизнала от пот. Понечи да се изправи и внезапно му се зави свят. Главата му пулсираше и го тресеше. Той сложи ръка на челото си — гореше.
Когато понечи да стане, главата му отново се замая.
— О, не! — изпъшка. — Не днес. Не сега.
Това бе денят, който очакваше, денят, в който защитата щеше да започне да призовава свидетелите си. Със залитане влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. Погледна се в огледалото.
— Изглеждам ужасно.
Когато пристигна в съда, съдия Уилямс вече седеше на мястото си. Всички го очакваха.
— Съжалявам за закъснението — дрезгаво каза Дейвид. — Може ли да поговоря с вас?
— Да.
Той се приближи до нея, плътно следван от Мики Бренън.
— Ваша милост, бих искал да помоля за един ден отсрочка.
— На какво основание?
— Аз… не се чувствам много добре, ваша милост. Ще отида на лекар и съм сигурен, че утре ще съм добре.
— Защо не предадете случая на помощника си? — попита го тя.
Той изненадано я погледна.
— Нямам помощник.
— Защо нямате, господин Сингър?
— Защото…
Съдия Уилямс се наведе напред.
— Никога не съм виждала процес за убийство да се води така. Правите се на човек-оркестър, стремите се към слава, нали? Е, в този съд няма да я намерите. Ще ви кажа още нещо. Навярно си мислите, че трябва да си дам отвод, защото не вярвам във вашата безумна защита, но аз няма да го направя. Ще оставим
