— Не трябваше да го правиш.
— Защо не?
Малори се насили да се усмихне.
— Искам частният ни живот да си остане частен. — „Ще ти уредя частна практика… Ще можеш да изкарваш по двеста-триста хиляди долара още първите една-две години.“ — Кет, питам те за последен път. Ще направиш ли аборт? — С цялото усилие на волята си се опитваше да я застави да каже „да“, мъчейки се да не прозвучи отчаяние в гласа му.
— Не.
— Кет…
— Не мога, Кен. Казах ти как се чувствах, когато абортирах като момиче. Заклех се, че няма да преживея отново подобно нещо. Не ме карай повече.
И в този миг Кен Малори разбра, че не може да рискува. Нямаше избор. Трябваше да я убие.
32
Хъни чакаше всеки ден с нетърпение да види пациента си от стая 306. Името му беше Шон Рейли — хубав ирландец с черна коса и искрящи черни очи. Според Хъни неотдавна бе прехвърлил четиридесетте.
Когато влезе при него за пръв път по време на визитация, тя погледна картона му и каза:
— Виждам, че сте тук за холецистостомия.
— Аз пък мислех, че ще ми оперират жлъчката.
Хъни се усмихна.
— Същото е.
Шон втренчи в нея черните си очи.
— Могат да ми изрежат всичко, което пожелаят, с изключение на сърцето. То принадлежи на вас.
Хъни се разсмя.
— Ласкателството отваря всички врати.
— Надявам се, миличка.
Щом й останеха няколко свободни минути, Хъни се отбиваше да побъбри с Шон. Той бе чаровен и забавен.
— Заслужава човек да го оперират само за да се навърташ наоколо, мъничката ми.
— Не сте нервен заради операцията, нали? — попита тя.
— Не и ако ти ме оперираш, любов моя.
— Аз не съм хирург. Аз съм интернист.
— Позволено ли е на интернистите да вечерят с пациентите си?
— Не. Забранява го специално правило.
— А интернистите нарушават ли правилата?
— Никога. — Хъни се усмихваше.
— Мисля, че си красива — рече Шон.
Никой досега не бе казвал на Хъни подобно нещо. Тя усети, че се изчервява.
— Благодаря.
— Ти си като свежа утринна роса по полята на Киларни.
— Били ли сте някога в Ирландия? — попита Хъни.
Той се разсмя.
— Не, но ти обещавам да идем там заедно някой ден. Ще стане, ще видиш.
Беше смешно ирландско ласкателство и все пак… Следобеда Хъни отново намина при Шон.
— Как се чувствате?
— По-добре, щом си при мен. Помисли ли кога бихме могли да се срещнем за вечеря?
— Не — излъга Хъни.
— Надявах се след операцията да те изведа. Не си сгодена или омъжена или някоя друга подобна глупост, а?
Хъни се усмихна.
— Не съм правила никаква подобна глупост.
— Добре! Нито пък аз. Кой ще ме вземе?
„Много жени“, помисли си Хъни.
— Ако обичаш домашно приготвена храна, аз съм страхотен готвач.
— Ще видим.
Когато на другата сутрин Хъни отиде в стаята на Шон, той каза:
— Имам едно подаръче за теб. — И й връчи къс рисувателна хартия.
На нея бе скицирана Хъни, идеализирана, със смекчени черти.
— Много ми харесва! — възкликна тя. — Вие сте чудесен художник!
И изведнъж си спомни за думите на ясновидката: „Ще се влюбиш. Той е художник.“ Тя отправи странен поглед към Шон.
— Нещо не е наред ли?
— Не — изрече Хъни бавно. — Не.
След пет минути Хъни влезе в стаята на Франсис Гордън.
— Ето я и Девата!
— Спомняте ли си, че ми казахте, че ще се влюбя в някого… в един художник? — попита Хъни.
— Да.
— Е, аз… аз мисля, че се запознах с него.
Франсис Гордън се усмихна.
— Видя ли? Звездите никога не лъжат.
— Можете ли… можете ли да ми разкажете малко повече за него? За нас?
— Там в онова чекмедже има карти таро. Би ли ми ги подала, моля?
Докато изваждаше картите, Хъни си помисли: „Това е смешно! Аз не вярвам в тия работи!“
Франсис Гордън нареждаше картите. Тя кимаше сама на себе си и се усмихваше, ала изведнъж спря. Лицето й побледня.
— О, Господи! — Вдигна очи към Хъни.
— Какво… какво има? — попита Хъни.
— Този художник. Казвате, че вече сте се запознали?
— Така мисля. Да.
Гласът на Франсис Гордън се изпълни с тъга.
— Горкичкият човек. — Тя погледна към Хъни. — Съжалявам… толкова съжалявам.
По график трябваше да оперират Шон Рейли на другата сутрин.
В 8:15 д-р Уилям Раднор беше във Втора операционна зала и се подготвяше за операцията.
8:25. Камионът със седмичния запас от банки кръв спря край входа за бърза помощ на окръжна болница „Ембаркадеро“. Шофьорът ги отнесе в кръвната банка в мазето. Дежурният стажант-лекар Ерик Фостър пиеше кафе и ядеше датски петифурки с хубавичката млада сестричка Андреа.
— Къде да ги сложа? — попита шофьорът.
— Оставете ги там долу. — Фостър посочи един ъгъл.
— Добре. — Шофьорът извади някакъв формуляр. — Трябва ми подписът ви.
— Окей. — Фостър подписа. — Благодаря.
— Няма защо. — Шофьорът си тръгна.
Фостър се обърна към Андреа.
— Докъде бяхме стигнали?
— Обясняваше ми колко съм възхитителна.
