Тя взе ръката му в своите.
— Трябва.
— Не съм набожен — каза Шон, — но като нищо ще стана.
— И аз ще се помоля с теб — рече Хъни.
Той се усмихна тъжно.
— Предполагам, че трябва да забравим за вечерята, а?
— О, не. Няма да се измъкнеш толкова лесно. Чакам я с нетърпение.
Той я погледна внимателно.
— Наистина ли?
— Разбира се. Каквото и да стане. Не забравяй, че си обещал да ме заведеш в Ирландия.
33
— Добре ли си, Кен? — попита Лорън. — Изглеждаш напрегнат, миличък.
След вечеря останаха сами в огромната библиотека на семейство Харисън. Една прислужница и икономът бяха сервирали шест блюда и по време на вечерята той и Алекс Харисън — „Наричай ме Алекс“ — поговориха за блестящото бъдеще на Малори.
— Защо си напрегнат?
„Защото тази бременна черна кучка очаква да се оженя за нея. Защото всеки миг ще се разчуе за нашия годеж, тя ще научи и ще вдигне врява. Защото цялото ми бъдеще може да рухне.“
Той притегли Лорън към себе си.
— Предполагам, защото работя твърде много. Пациентите за мен не са просто пациенти, Лорън. Те са хора в беда и аз не мога да спра да се тревожа за тях.
Тя го погали по лицето.
— Това е едно от нещата, които обичам в теб, Кен. Толкова си грижлив.
— Предполагам, че така съм възпитан.
— О, забравих да ти кажа. Редакторът на светската колонка на вестник „Кроникъл“ и един фотограф ще дойдат тук в понеделник за интервю.
Все едно, че го удари в стомаха.
— Има ли начин да бъдеш тук, миличък? Искат да те снимат.
— Аз… много бих желал, но по график имам натоварен ден в болницата. — Мислите му препускаха лудо. — Лорън, смяташ ли, че идеята да направим сега интервюто е добра? Искам да кажа, не трябва ли да почакаме, докато…
Лорън се разсмя.
— Не познаваш печата, миличък. Те са като хрътки. Не, по-добре да не отлагаме.
„Понеделник!“
На другата сутрин Малори издири Кет в едно сервизно помещение. Изглеждаше изморена и отслабнала. Беше без грим и косата й не беше навита. „Лорън никога не би се изоставила така“, помисли си Малори.
— Здрасти, сладка!
Кет не отговори. Малори я прегърна.
— Мислих много за нас, Кет. Не спах цялата минала нощ. За мен не съществува друга жена освен теб. Ти беше права, а аз се отнесох жестоко. Предполагам, че новината ме шокира. Искам да родиш детето. — Той видя как лицето на Кет светна.
— Наистина ли мислиш така, Кен?
— Разбира се.
Тя го прегърна.
— Слава Богу! О, миличък. Толкова се тревожех. Не знам какво щях да правя без теб.
— Не бива да се измъчваш за това. Отсега нататък всичко ще е чудесно. — „Няма да разбереш дори колко чудесно ще бъде.“ — В неделя вечер съм свободен. Ти свободна ли си?
Тя сграбчи ръката му.
— Ще се освободя.
— Страхотно. Ще вечеряме кротичко и после ще се отбием у вас да пийнем по едно преди лягане. Мислиш ли, че можеш да се отървеш от Пейдж и Хъни? Искам да бъдем сами.
Кет се усмихна.
— Няма проблеми. Само да знаеш колко щастлива ме направи. Казвала ли съм ти колко те обичам?
— И аз те обичам. Ще ти покажа колко в неделя вечер.
Докато го обмисляше, Малори реши, че планът е безпогрешен. Беше го разработил до най-малките подробности. Нямаше начин да го обвинят за смъртта на Кет.
Беше твърде рисковано да си набави онова, което му трябваше, от аптечния пункт на болницата, защото мерките за сигурност бяха железни след „аферата Бауман“. Вместо това рано в неделя сутрин Малори тръгна да търси аптека, достатъчно отдалечена от квартала, в който живееше. Повечето не работеха в неделя и той обиколи пет-шест, преди да намери отворена.
Аптекарят зад щанда го посрещна любезно:
— Добро утро. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да. Трябва да ида при пациент тук наблизо и искам да ми изпълните една рецепта. — Той извади кочана и започна да пише.
Аптекарят се усмихна.
— Не са много лекарите, които посещават пациентите си по домовете им в днешно време.
— Знам. Жалко, нали? Хората вече просто не ги е грижа. — Малори подаде рецептата.
Аптекарят я погледна и кимна.
— За момент само.
— Благодаря.
„Стъпка първа.“
След обяд Малори се отби в болницата. Остана там не повече от десет минути и когато си тръгваше, носеше малко пакетче.
„Стъпка втора.“
Малори бе уредил да вечерят с Кет в „Трейдър Вик“ и вече я чакаше, когато тя пристигна. Гледаше я, докато се приближаваше към масата, и си мислеше: „Това е последната вечеря, кучко.“
Стана и й се усмихна топло.
— Здрасти, кукло. Изглеждаш прекрасно.
И трябваше да признае, че беше вярно. Изглеждаше страхотно. „Би могла да стане модел. И е фантастична в леглото. Единственото, което й липсва — помисли си Кен, — са около двадесет милиона долара.“
Кет за пореден път забеляза как останалите жени в ресторанта гледат Кен и й завиждат. Но той бе вперил очи единствено в нея. Беше онзи Кен, когото обичаше, сърдечен и внимателен.
— Как ти мина денят? — попита.
Тя въздъхна.
— Натоварен. Три операции сутринта и две следобеда. — Наведе се напред. — Знам, че е твърде рано, но се кълна, че усетих бебето да рита, когато се обличах.
Малори се усмихна.
— Може би иска да излезе.
— Трябва да ида на ултразвук и да разберем дали е момче или момиче. След това мога да започна да му купувам дрешки.
— Страхотна идея.
