не смеете да ме задържате!
Момчето обгърна с пламтящ поглед останалите колонисти. Старият доктор Нилс Валнер дори изкряка от удоволствие и тупна малкия испанец по рамото.
Уент стоеше с широко разкрачени крака, вдигнал глава към тавана. Той преценяваше с очи здравината на стените. Не, не ще издържат те дълго време топовните снаряди! Но поривът, който обхвана всички защитници на блокхауза след думите на момченцето, беше толкова силен, че Едуард Уент нямаше достатъчно благоразумие решително да поддържа Мърей. Цялото население на крепостта единодушно запротестира против доброволното предаване на двамата свои водачи.
Изтече половин час. В лагера на противника тишината продължи още няколко минути. След това обсадените видяха, че от източната страна, иззад могилката в градината, се издига трето оръдие. Изгърмя сигнален пищовен изстрел. Трите оръдейни гърла изригнаха пламък и снарядите пробиха дълбоки дупки в стобора. Една чугунена бомба проби покрива и попадна във вътрешността на блокхауза; силният взрив повали един от подпорните стълбове. Ранен от парчетата, Едуард Уент падна.
Взривът оглуши и Мери: младата жена, която се беше спуснала да помогне на мъжа си, се строполи до него. Мосю Вилие беше отхвърлен към вратата. Покривът пламна. Искри се посипваха върху жените и децата, притиснали се край източната стена.
Мърей заповяда да отстранят гредите, които подпираха вратата.
— В атака! — извика той и пръв се хвърли през отворената врата.
След него с пищов в ръка изскочи малкият испанец. Жените, подхванали децата, ранените и убитите, тичаха в безредие из горящото здание.
С напевно свистене полетяха срещу бегълците индиански стрели. Чугунен снаряд попадна сред тълпата негри. Няколко конни драгуни излетяха от края на гората. Мърей клекна на коляно, вдигна пушката и конят на предния ездач рухна, но вече около тридесетина пеши индианци изтичаха из дома на Уент.
За няколко минути сражението завърши. Индианците връзваха пленниците. Лейтенант Шелтън се съвещаваше настрана със Сивата мечка. Към разрушения блокхауз се приближи капитан Бърнс. По негова заповед Прерийния вълк поведе процесията пленници към временния лагер. Бърнс се извърна, когато индианците прекараха край него Мърей и Уент с жените им. Диего Луис, чиито лакти бяха вързани, премина с горда надменна осанка на победител. Индианците хвърляха учудени погледи към момчето.
— Какво възнамеряваш да правиш с този хлапак? — запита Бърнс Сивата мечка.
— Този малък бял — син на храбър вожд. Ще му бъде оказана чест. Той умре със смъртта на воин. Бели мъже, кои предателски примамили мой баща в капан, умрат в мъчения. Жени на предатели станат жени на индийски бойци. Така решил Сивата мечка.
Бърнс кимна твърде доволен.
Вечерта на 13 февруари 1779 година капитан Бърнс готвеше във форта на Синята долина бърз съд над четиримата пленници — Елиът Меджерсън, двамата му спътници — ирландците, а също и над колониста Дик Милс.
— И командуването, и мистър Райланд ще останат до волни, дявол да го вземе! — изръмжа той, хвърляйки поглед върху изготвената вече присъда. — Линс, къде е Енох Легерзен?
— Второ денонощие вече той е пиян, а хубавицата стои заключена в килера на каптенармуса173.
— Нека да си пие, само дано утре сутрин може поне за четвърт час да се задържи на стола. Искам да го сложа в състава на съда като представител на местните жители. Присъдата е вече изготвена по всички правила. Вие можете да я пришиете към тази папка, Линс. Тук е събран целият обвинителен материал. Той е достатъчен, за да бъде разстреляно цялото население на селището заедно с Меджерсън, но индианците ще ни избавят от този труд!
На следната сутрин обвиняемите спокойно изслушаха присъдата на съда, прочетена от Бърнс в края на десетминутното „заседание“. На съдийската маса заедно с Бърнс, Шелтън и Линс седеше и полупияният Енох Легерзен. При четенето на присъдата той наведе кръвясалите си подпухнали очи и вече не погледна осъдените.
— Можете да кажете вашата последна воля — каза Бърнс.
— Единственото ми желание е да си сменя мястото с теб, мръсни палачо — отвърна Меджерсън.
Капитанът почервеня. Той заповяда да върнат пленниците в ареста и да ги оковат във вериги. Последните двадесет и четири часа от своето земно битие осъдените трябваше да прекарат във влажния полумрак на карцера.
През нощта, въртейки се върху сламата, Меджерсън напипа под хълбока си желязна халка, вбита в пода. Старецът тихичко разчисти сламата и откри един капак. Изглежда, подземен проход извеждаше из карцера! Къде излиза той? Ех, да не бяха тези вериги!
Меджерсън се отмести, за да покаже своето откритие на другарите си. Дик подръпна халката и привдигна капака. Отдолу лъхна подземен гробищен хлад. Оковите на Дик силно издрънчаха, когато се опита да спусне краката си в черната дупка. В същия миг обаче щракна бравата на вратата и пленниците едва успяха да наместят капака.
Предпазливостта вече беше излишна. Влязоха шестима войници, които тропнаха о пода с прикладите и застанаха в една редица. Сержант Линс изведе един по един пленниците под открито небе. Слънцето изгряваше. Портата на форта беше широко отворена и войниците повзводно се строиха зад нея с лице към своята крепост.
Осъдените също бяха изкарани вън от портата. Дрънчейки с оковите си, те минаха покрай окопния насип пред мълчаливия фронт на гарнизона, отделени от него от рова със замръзнала вода. От височината на насипа Меджерсън гледаше червените мундири, триъгълните шапки и сплитките на войниците. Те бяха около четиридесет души. Бяха се построили в две редици и държаха „при нозе“ пушките с дълги щитове. Пред фронта минаха Бърнс, лейтенант Шелтън и свещеникът. Лейтенантът излезе напред с папка в ръка. Викайки високо срещу вятъра, за да го чуват и осъдените, и войниците, Шелтън отново започна да чете текста на присъдата. Над главите на войниците Меджерсън виждаше хълмистата далечина и извиващата се бяла лента на Сребърната река… И там, в най-отдалечения край на гората, се появиха подвижни черни точки. С всяка минута техният брой нарастваше…
Гласът на Шелтън замлъкна. Меджерсън не чу ни дума от прочетеното. Капитан Бърнс извади от джоба на червения си мундир голяма бяла кърпа и бавно я разгъна. Свещеникът издигна разпятието. Меджерсън гледаше черния кръст, който потреперваше слабо в ръката на пастора; кръстът преграждаше на Меджерсън далечния край на долината, но зад черната напречна дъсчица на кръста, отвъд реката, също се замяркаха движещи се точки… Не, това вече не са точки! Това са мънички фигури на конници! Те се приближават в кариер към форта!
Сега всички осъдени вече ги видяха…
Бърнс вдигна бялата кърпа. Четиридесет пушечни цеви се издигнаха в две неравни редици. Конниците бяха вече на отвъдния бряг на реката. Меджерсън забеляза лафетите на няколко топа. Запрегнати в четворки малки кончета, вдигайки прах, те се носеха след конниците.
По хлътналите бузи на Меджерсън изби руменина. Със страшно усилие той привдигна ранената си ръка.
— Възмездието иде! — никна хрипливо той.
И някои от войниците неволно се обърнаха при жеста на осъдения. В този миг четворките коне с топовете вече започнаха да се разгъват. По-малко от половин миля ги отделяше от форта. Фигурките на артилеристите скачаха на земята от препускащите коне.
С ръка, вдигнала кърпата, капитан Бърнс също се обърна и погледна през реката.
— Какво е това? Нима е детройтският отряд? О, сатана, дяволски прилича на опълчението на подполковник Кларк! Рота, огън! — чужд глас изрева капитанът.
Раздаде се разреден залп, сякаш грах заваля по тенекия; дори половината от войниците не изпразниха пушките си. След това гръмнаха още няколко единични изстрела: това бяха Гримълс, Уенсли и Линс, които изтръгнаха пушките от ръцете на войниците и стреляха бързешком. Един след друг осъдените паднаха върху снега. Редиците на драгуните се объркаха. Бърнс със сабя в ръка тичаше по края на рова.
— Гарнизон, след мен! — крещеше той диво. — Бойна тревога! Артилеристи, при оръдията!
Блъскайки се един друг, войниците се втурнаха към портата; няколко човека паднаха в рова и правеха
