изтребват един друг с огнената смърт, а индианците волно ще ловуват в своите гори!
Така каза на съвета най-старият сахем на племето на шавниите. И Планинският орел въоръжи своите бойци и ги поведе към Синята долина, за да не бъдат сварени индианците неподготвени от някакво тайно коварство на белите хора през време на военните действия между войниците и колонистите, както това вече неведнъж се беше случвало.
Мъдри бяха Планинският орел и старият сахем, но злодейството на белите убийци се оказа по-дълбоко от водите и по-черно от змийските дупки! След една седмица прелетяха конни вестители с горестни новини. Бойците се връщат по военната пътека. Сражението беше завършило с победа. Но Планинският орел и мнозина синове на племето се завръщат мъртви в осиротелите вигвами. Всички те бяха паднали жертва на коварството на белите. Наистина кръвта, пролята от убийците, е отмъстена: селището на Синята долина е унищожено и бойците карат пред колите върволица бели пленници. Но племето на шавниите не беше искало тази война и никаква плячка не ще замени загубата на мъдрия и справедлив Планински орел.
Със силен плач изтичваха от вигвамите вдовиците, майките и сестрите на убитите. Те бързаха да посрещнат дългия керван. Върху огненозлатист кон, привързан с ремъци към седлото, ням и неподвижен, Планинският орел минаваше за последен път по горските пътеки. След него, с високо вдигната глава, украсена с орлови пера, яздеше Сивата мечка. И на дължина стотина конски гърбове се проточваше след него върволицата пленници, шейни и пеши бойци.
Старейшините събраха цялото племе в широк кръг между вигвамите. В средата на кръга се възправяше старият жертвен стълб на „господаря на войната“. До него положиха телата на убитите; вдовиците и майките нареждаха над тях. Настрани от стълба бързо се издигна камара от стволове, дебели клони и вършини. Големият огън трябваше да превърне на пепел останките на Планинския орел и падналите бойци, за да може духът им леко да се възнесе във вечните ловни полета. Там, в просторите на вечността, никой не ще наруши волния лов на починалите индианци, защото в онези безкрайни гори и прерии няма нито бели колонисти, нито капитани ингилизи, нито американски подполковници!…
През нощта към вигвама на Сивата мечка се приближи едно индианско момче и застана пред входа в очакване да го извикат.
— Какво иска от мен моят малък приятел? — ласкаво го запита Сивата мечка.
— Седмина бели мъже желаят да видят тебе, Сива мечко. Те току що се приближиха до нашите вигвами и са се скрили в долината. Техният капитан очаква да се срещне с теб, о вожде.
— Доведи ги — заповяда Сивата мечка.
Половин час след разговора със своите седем нощни гости вождът на шавниите прати да извикат Дивия глиган и тримата най-добри следотърсачи на племето.
— Тези седем бели люде — каза Сивата мечка на своя по-малък брат — трябва да бъдат преведени през гората до форта Маями. Сменете им конете. Нека да отдъхнат в твоя вигвам, Диви глигане, а утре, преди да съмне, вие четири мата ще ги поведете към английския форт.
В тъмната пещера, където индианците бяха вкарали своите пленници, се бе събрало почти цялото оцеляло население на Синята долина. Алфред Мърей, раненият Едуард Уент и Морис Вилие тихичко разговаряха със стария доктор Валнер. Те поглеждаха тревожно безизразните лица на индианските пазачи.
След полунощ в пещерата дойде Прерийния вълк, преброи пленниците и с непроницаемо лице се изправи насред пещерата, скръстил ръце на гърди. Морис Вилие пошепна на доктор Валнер:
— Изглежда, че нашата съдба е вече решена. Може би вие ще разберете от този красив юнак какво ни очаква? Той беше мой съсед по трапеза на злополучното угощение. Струва ми се, че се нарича Прерийния вълк.
Нилс Валнер, който знаеше няколко обикновени фрази на езика на шавниите, се приближи към. Прерийния вълк:
— Белите пленници очакват какво ще решат индианските вождове. Те са мирни люде. Те не са виновни. Войниците измамиха индианците. Никой не е искал война.
Прерийния вълк прекъсна нетърпеливо доктора:
— Ти голям знахар и жрец, но разсъждаваш като бяла сквау174. Тези басни за деца бяла сквау на ваш голям сахем Мърей ми пееше на ухо по пътя. Аз съм глух за тези приказки. Мои очи видели Планински орел убит от ножа на двуличния домакин, човек с усмивка на лицето и с душа на змия. Никой не влизал в дома освен слуги на убиеца. Нож на бял домакин остана в раната. У всички бойци кипи кръвта от жажда за мъст. Чуй какво решил съветът на старейшините. Утре заран пред очите на цяло племе бели мъже умрат на жертвения стълб. Това ще стане преди огнено погребение на наши воини, за да могат техни мъртви очи да се порадват на мъки на убийците. Бели и черни сквау отидат във вигвами на бойците.
При все че доктор Валнер разбра не повече от половината от казаното, смисълът на последните фрази му беше достатъчно ясен. Прерийния вълк измери пленниците с поглед, пълен с омраза, и напусна пещерата. Емили Мърей каза високо:
— Трябва да намерим в себе си сили да отнемем живота на нещастните деца и да свършим със себе си. Не искам да дочакам утрото с всички негови ужаси. Бог ще ни прости това прегрешение, защото положението ни е безизходно.
— Да ти прости той твоите безумни думи, бедно дете! — чу се в тъмнината старчески глас. Сеньора Естрела Луис като древна сибила простря сухата си ръка към пламъка на светилника. — виждате ли това пламъче? В слънчев ден то би било незабележимо, а тук, в дъното на пещерата, този слаб лъч побеждава мрака. Не гасете в душата си пламъчето на надеждата, докато мъждука животът във вас. Никога предчувствията не са ме мамили! Вярвайте ми: зората на утрешния ден ще ни възвърне слънцето.
Всички слушаха думите на старицата. Индианските бойци гледаха почтително беловласата прорицателка. Пламъчето на светилника трепкаше върху лицето й, а показалата се изпод черното покривало бяла къдрица лъщеше с чист сребърен блясък.
И сякаш наистина по някакво тайно вълшебство блещукащото пламъче на светилника изведнъж запука, пръскайки искри, и заблестя по-ярко от преди.
Добре утъпканата снежна площадка пред вигвамите беше препълнена с хора. Във вигвамите не остана нито един човек. До стария жертвен стълб през нощта бяха забити в плътния сняг пет нови стълба. Под тях лежаха купчини дървета и вършини. Старейшините и военачалниците заеха средните почетни места в широкия кръг от зрители. Зад бойците застанаха жените.
— Да се доведат пленниците — заповяда Сивата мечка.
Слънцето се издигна над гористата долина. Дългите сенки на дърветата падаха върху искрящия сняг. Пещерата с пленниците се намираше на триста крачки от лагера, нагоре по склона на долината. Един по един бойците изведоха пленниците от черната паст на пещерата. Осъдените се видяха обкръжени от втренчени враждебни очи. На пленените жени и деца заповядаха да седнат настрана върху едно повалено дърво.
Сивата мечка посочи с пръст Алфред Мърей, Едуард Уент, господаря на маймунката Томас Бингъл — индианците смятаха този юноша за нещо като магьосник — стария французин мосю Морис Вилие, Мисис Емили и Мери Уент се опитаха да се спуснат към осъдените, но бойците със сила ги върнаха на предишното им място.
— Сбогом, Емили! — никна Алфред Мърей през главите на своите пазачи.
Един от бойците замахна към него, но друг задържа томахавката във въздуха. Едуард Уент само махна с ръка на своята Мери и накуцвайки, се приближи до стълба.
Сивата мечка се вгледа в купчината пленници и спря върху всеки втренчен, преценяващ поглед. След това пръстът му посочи Диего Луис. Момчето стоеше сред пленените мъже и едва достигаше до брадите им. С презрителен жест той отхвърли ръката на боеца, който искаше да го хване за слабичкото му рамо, и сам тръгна към празния стълб. Сред тълпата премина ропот на одобрение. Старата испанка кръстеше момчето коленичила.
Привързаха всички осъдени към стълбовете. Те бяха стъпили върху струпаните цепеници и се издигаха над тълпата, сякаш стояха на пиедестал.
— Смърт на белите убийци! — завикаха сред тълпата. По даден от Сивата мечка знак десетина бойци с лъкове излязоха напред. Двадесетина крачки ги отделяха от жертвите. Те извадиха по една стрела от
