напразни усилия да се измъкнат от дълбокия сняг. При вратите вече заскърцаха макарите на подвижния мост, но механизмът беше заял. Лейтенант Шелтън нещо крещеше, разтърсвайки пищова си. Първият снаряд със свистене прелетя през оградата. Дружно „ура“ се разнесе откъм долината. Гарнизонът на Бърнс не беше още успял да се скрие в крепостта, когато доброволците на подполковник Кларк атакуваха форта от четири страни. Те форсираха реката по леда и по гърбовете на отстъпващите се втурнаха през портите. Войниците хвърляха пушките и се предаваха. За пет минути гарнизонът беше обезоръжен и фортът се оказа в ръцете на въстаниците.
Капитан Бърнс мълчаливо подаде на командира на отряда сабята си. Високият черноок подполковник Кларк с изтъркан мундир и вехта перука презрително настъпи тази сабя с ботуша си. Като остави своя помощник да се разпорежда, подполковникът излезе зад стобора, където лежаха по очи облените в кръв тела. Няколко доброволци им сваляха оковите от краката.
Дик Милс още дишаше. Кръв бликаше от пробитото му рамо, кракът му беше ранен, но сърцето биеше. Военният лекар нареди веднага да бъде отнесен в лазарет. Останалите бяха мъртви. Подполковникът свали шапка, постоя една минута, въздъхна и тръгна да оглежда крепостта. В горния блокхауз седяха арестуваните командири на форта. При появата на подполковника петимата мъже станаха от местата си. Капитан Бърнс назова имената на лейтенант Шелтън, сержантите Линс и Вилърс, капралите Гримълс и Уенсли. Остана седнал само един тромав войник с тъпо отекло лице. Мундирът му беше тесен и се беше цепнал на гърба.
— Кой е този? — запита подполковникът.
— Войникът Енох Легерзен, наказан за пиянство — побърза да обясни Бърнс.
— Затворете ги всички в карцера, където бяха задържани пленниците, убити от тях — разпореди се подполковникът и продължи своя обход.
В същия блокхауз той с учудване дочу женски плач зад вратата на склада на каптенармуса.
— Нима във форта е имало жени? — полюбопитствува Кларк. — защо тази особа я държат заключена? Доведете я.
Пред подполковника застана Камила Льоблан. През горещи сълзи, объркано и припряно, тя разказа на подполковника всички произшествия от последните дни. Тя вече знаеше от каптенармуса за разстрела на осъдените и се дърпаше надолу, да зърне тялото на своя годеник. Подполковникът ласкаво я утеши и нареди да я отведат в лазарета. Военният лекар изваждаше куршума от крака на Милс.
— Ще живее — каза лекарят. — Още ще повоюва.
Около два часа след като отрядът на доброволците от армията на Вашингтон овладя форта при Синята долина, в стаята на блокхауза, отредена за Камила Льоблан, влезе, като се привеждаше под горната греда на вратата, един висок непознат мъж. Коланът на шпагата му пристягаше тъмната камизола със старомодна кройка, на високите му ботуши звънтяха шпори; барета с перо вместо перука и шапка прикриваше белите коси на непознатия. Плащът му, леко отметнат върху рамото и посипан със сняг, шумолеше и се развяваше като широк ямурлук на планинец.
Под втренчения, немигащ поглед на беловласия непознат Камила се обърка и веднага стана на крака. Дясното му око блестеше с жив, младежки пламък, лявото беше странно неподвижно. Той учтиво се поклони на смутената девойка и с жест я покани да заеме предишното си място на дървената пейка.
— Преди малко подполковник Кларк ми разказа вашата история, мадмоазел. — непознатият говореше френски с испански акцент. — аз съм стар приятел на мистър Мърей и, слава богу, дойдох навреме тук при решителните събития. Успях да се добера до форта Масек и да се присъединя към отряда на Кларк. Вчера през нощта ние завзехме с щурм форта Винсенс, като го отнехме от детройтските войници на губернатор Хамилтън. Врагът е разбит поголовно и отстъпи към форта Маями. Походът на Кларк беше безпримерен и денят на падането на форта Винсенс — 4 февруари 1779 година — ще влезе в историята на войната за независимостта на Американските щати. Подполковникът трябва незабавно да се завърне във Винсенс. Той ми възложи да спася пленниците на Синята долина от ръцете на измамените индианци. Моля ви, мадмоазел, да ми разкажете подробно всичко, което е станало в дома на Мърей през онази ужасна нощ.
Непознатият говореше спокойно и властно. И Камила, без да скрива нищо, разказа за фаталната вечер във фермата на Мърей и за приключенията в градината след угощението. Човекът я слушаше мълчаливо, ободрително кимаше, задаваше въпроси, като си играеше с дръжката на шпагата.
Непознатият вече стоеше на вратата, готов да се сбогува, когато в коридора се зачуха бързи стъпки и един млад доброволец рязко бутна вратата.
— Извинете ме! — младият човек се смути, като забеляза женската фигура в стаята. — трябва незабавно да ви кажа няколко думи, синьор Чембей.
— Камила се вгледа в лицето на влезлия и радостно ахна:
— Боже мой, вие ли сте, мосю Чени! Антонио, миличък, скъпи Антонио! Всички ви смятахме отдавна загинал!
Младият човек с поразителна бързина й засвидетелствува с две целувки истинността на своята персона. След това се обърна към високия непознат:
— Синьор, комендантът на форта и още шестима арестувани са избягали от крепостния арест! Оказа се, че там, под натрупаната слама, имало капак за таен подземен проход… Той извежда в рова точно на онова място, където сутринта се бяха строили войниците. В края на прохода има чугунена врата. Ние я намерихме заключена. Значи, ключовете са били у арестуваните. Използувайки суматохата, те са избягали незабелязано. Карнеро хвана следите им чак на брега.
— Навярно те ще се опитат да се доберат до лагера на индианците, своите съюзници. Ние трябва да ги настигнем. Къде са моите спътници онондаги Дългата ръка и Бързият елен?
— Те очакват вашите разпореждания, синьор Чембей.
— ека да вземат коне и да тръгнат по следите на бегълците, като ни оставят знаци… Ти, Антонио, приготви моята негърска четворка. Намерете всичко, което наредих, не забравяйте да вземете и рупора… След половин час трябва да напуснем долината и да настигнем нашите индианци. Бързай, Антонио!
Когато младежът тичешком слезе долу, синьор Чембей затвори вратата на стаята и твърде внушително каза на Камила:
— Мадмоазел, радвам се, че срещнахте един добър приятел. Но по известни причини истинското му име в никакъв случай не трябва да се знае тук. Наричайте го сеньор Антонио Карильо. Обещайте ми, Камила, че никому няма да откриете тайната. Това може да повлече нови нещастия.
— Обещавам — боязливо произнесе девойката.
4
Над хълмовете и долините на голямата горска пустиня пълзяха утринни мъгли. Февруарските ветрове издухваха снежните шапки от каменистите била на хълмовете. Почернели снежни петна се виждаха само в низините. През деня изпод снега вече пробягваха ручейчета. През нощта те замръзваха и при първите слънчеви лъчи плахо проблясваха сред стръмните урви на падините, също като сълзи, задържали се в бръчките на състарено лице.
Изкривените стволове на кедрите и боровете по скалистите канари се бореха със зимните ветрове. И природата беше наградила тези дръвчета с такава жизнена сила, те така здраво се бяха вкопчили, че при пролетните свличания и срутвания корените им не се откъсваха от почвата и понякога самият ствол на дървото се разцепваше наполовина: част от него увисваше над стръмнината, а другата половина се свличаше надолу заедно със срутения пласт. Силно се вкопчваше тази порода, неотстъпчива беше тя и здраво се държеше за закърмилата я камениста почва.
По-надолу, по склоновете на долините и хълмовете, се разстилаха на стотици мили вековни гори. Там, където каменливото русло на ручея се разширяваше в дълбок вир, окръжен от смърчова гора, се намираше станът на племето на Планинския орел. В селището бяха останали малко мъже. По-младият син на Планинския орел, Дивият глиган, с петдесетина бойци пазеше вигвамите, зърнените запаси и добитъка от горски хищници и неканени гости. Всички останали мъже на племето бяха отишли с Планинския орел към долното течение на Охайо.
— елите са хитри и враждуват помежду си. Планинският орел е мъдър. Той няма да иска да пролива кръвта на своите бойци, за да помага на едни бели хора да побеждават други бели хора. Нека те сами се
