Сребристата лисица, намерен оная злополучна нощ почти без дъх в градината на Мърей. Бяха го довели в стана на шейна и той едва там се свести.
— Разкажете ми, брате мой — запита го Сивата мечка, — как се случи тъй, че само ти се намери ранен в градината на белия сахем?
Сребристата лисица разказа със слаб глас всичко онова на което стана свидетел през нощта на убийството на Планинския орел.
— Позволи ми да запитам твоя мъдър брат, о Сива мечко — помоли Бернардито, — би ли могъл да познае онези двама, които са излезли на верандата от стаята на Планинския орел?
— В оня миг луната светеше — отвърна Сребристата лисица — отстрани аз видях тези хора. Може би ще мога да ги позная.
Скоро пред вигвама доведоха шестимата пленници. По знак на вожда ги построиха пред входа на вигвама срещу леглото на Сребристата лисица.
— Обърнете се настрани и тръгнете в кръг — заповяда вождът.
И около вигвама започна странно шествие. Сребристата лисица втренчено се вглеждаше в лицата на пленниците. Внезапно неговият пръст, още треперещ от слабост, посочи Франк Вилърс.
— Той! — извика раненият индианец поривисто. — И… той! — продължи той, като сочеше Енох Легерзен.
Бернардито погледна тържествуващо Сивата мечка. По следният стана от камарата кожи и се приближи до белия „чародей“.
— Ти бил прав, Всевиждащо око — каза вождът. — Сега последни облаци съмнение разсеяни. Ти не измамник на индианци, ти правдив магьосник. Задето научи нас освободим невинни и настигнем истински убийци, ти стана мой брат и отсега влезеш в моя род. Деца на мой род осиновяват тебе, Всевиждащо око, и приемат в могъщо племе на шавнии!…
…Когато „чародеят“ нареди най-сетне на своите спътници да се готвят за път, нощта вече бе настъпила. Високо над върхарите на дърветата гаснеха в мразовития въздух искрите от погребалните клади, а на овъглените стълбове се чернеха труповете на Бърнс, Енох Легерзен, Шелтън, Франк Вилърс, Гримълс и Уенсли.
5
В една от стаите на ротната болница, където лежеше оздравяващият Дик Милс на сутринта се бяха събрали колонистите от долината, на които се усмихна щастието да се завърнат живи и здрави от пленничество при индианците: сега всички те очакваха да пристигне от стана техният загадъчен спасител.
Алфред Мърей се губеше в догадки. Та нали той самият беше разкопавал пещерата, където срутването бе засипало двамината островитяни и Чарлз? Нали той самият беше видял следи от човешки тела, дрипи от окървавени дрехи? Ами живият Антонио Чени? Той пък откъде попадна в Синята долина?
Диего Луис се бе умълчал и в тази минута съвсем не привличаше на малкия храбрец, какъвто се прояви през време на всички изпитания; сега той беше просто едно смутено и много развълнувано момченце.
Конски копита вече зачаткаха по подвижния мост. Ето гласовете на пристигналите се чуват по-близко… Единият глас е по-рязък и по-гръмък от останалите… Глас на възкръснал из мъртвите! Сеньора Естрела изпусна кърпичката и… Тракат зърната на броеницата, заметната на китката, треперещите старчески устни нечуто нашепват словата на „Miserere“175.
Доктор Валнер прочете в погледа на Емили, че някаква отколешна и здрава нишка свързва семейство Мърей, старата испанка и внука й с тайнствения пришелец. Той разбра: присъствието на чужди хора сега ще бъде излишно. Старият лекар надви разяждащото го любопитство и изведе останалите колонисти от стаята. Пред него на вратата се мярна един изсечен профил. Непознатият беше със стара моряшка камизола. Дълга шпага се удряше в краката му. С приведена глава той се поспря за миг на прага. Спътникът му, един млад италианец, отвори пред него вратата и като я затвори тихичко след влизането му, остана пред входа като часови. Ако докторът притежаваше способността да вижда през стената, той би запомнил за цял живот онова, което стана в тази стая през първите минути на срещата!…
…Човекът, чието име и най-безстрашните люде произнасяха с трепет, лютият морски тигър, който половин век не беше проронил нито една сълза, сега плачеше в нозете на прегърбената старица. Сълзите, тъй дълго сдържаните, безценните сълзи на суровия воин блестяха и се стичаха в резките бръчки като роса по стар камък…
— Майчице!
При този шепот хората в стаята забравиха собствените си скърби и грижи. Овлажняха очите на обитателите на притихналата болнична стая… — смеех ли аз, старият, да се надявам! Майчице, приближи към мене сина ми!
Челото на детето, също тъй високо като на Бернардито, беше влажно. Веждата на момчето потръпваше и от това движение бенката в ъгъла на дясното му слепоочие подскачаше — мъничката, тъмна, бащина бенка!
— Мое момче, прегърни баща си! — мъжът нетърпеливо избърса сълзата от брадата си и се усмихна на своя син така широко и щастливо, както никога досега не се беше усмихвал през целия си дълъг и горчив живот.
— Синът ми! Диего Луис ел Гора! О, смърт, колко безсилно е твоето жило!
6
Тежък беше пътят на окъсания скитник, който се промъкваше през горите към английския форт Маями… Един индианец кайюга беше го намерил в снега под стръмния речен бряг. С помощта на този индианец човекът се добра до форта. След няколко седмици раните му заздравяха и един месец по-късно с група войници пристигна в Детройт. А половин година след това той видя в Ню Йорк сините води на Атлантическия океан. Късно през есента на 1779 година пътникът се сбогува с капитана на английския бриг, който хвърли котва в Бълтън…
…Една студена зимна вечер в замъка Ченсфилд пристигна пешеходец със загоряло лице. Той поиска да го пуснат при самия лорд-адмирал.
— Предайте на милорда, — каза той на камериера. — че за него пита пратеник на капитан Бърнс, да му е лека пръст та. Донесох от Америка някои новини. Самият аз по чудо се спасих от ръцете на индианците. Казвам се Уйлям Линс. Бях сержант в гарнизона на Синята долина.
Камериерът изгледа недоверчиво бившия сержант.
— Едва ли милордът ще ви приеме днес, мистър Линс. При него вече има един посетител, дошъл също отдалеч. При стигна днес с пощенската карета. Ще се опитам да доложа за вас, но не гарантирам, мистър, не гарантирам!
След няколко минути Линс беше извикан в ловния кабинет. Той видя граф Ченсфилд, който се сбогуваше прав с един висок моряк. С жест лорд-адмиралът посочи на Линс място край камината, а сам направи няколко крачки към вратата, изпращайки събеседника си.
— мистър Лорн, виждам, че пътешествието много ви е изморило. Когато си отпочинете, ще продължим разговора и надявам се да чуя нещо по-сериозно, отколкото тия приказки за деца. Ей богу, вие ме развлякохте. Островът на мъртъвците! „Летящият холандец“! В нашия здравомислещ век тези неща не плашат дори детското въображение. Легнете си да спите, а утре ще поговорим сериозно.
Събеседникът на милорда се обърна. Лицето му се намръщи и белият белег на челото посиня. Той хвана мълком бравата на вратата.
— Не се сърдете, мистър Лорн. На мене, право да ви кажа, ми е жал, че нервите са ви изневерили. За пръв път ви виждам такъв. Утре ще се посмеем с вас на тези съновидения…
— Едва ли ще успеете и утре да ме развеселите, милорд — отвърна Джозеф Лорн свирепо. — бих искал да видя как вие щяхте да се смеете, когато по вълните прелетя този проклет кораб на призраците… Аз исках да пощадя вашите чувства, но подигравките ви ме изкарват от търпение. Знаете ли кой е станал капитан на „Летящият холандец“? По-страшно е и от самата смърт това привидение! Смейте се, ако ви е угодно, но
