Тресъл и Олберт също тъй ясно като мене видяха на капитанското мостче призрака на Бернардито.
Ръката на милорда леко потрепна, но той, се насили да се усмихне.
— Качете се в горния ми кабинет и ме почакайте там. Аз трябва да поговоря с човека, който е дошъл от Синята долина.
Джозеф Лорн не успя отново да протегне ръка към вратата — тя се разтвори широко. Камериерът почти падна в кабинета от нечий твърде решителен ритник. Полковник Бартолд, комендантът на бълтънския гарнизон, се появи без покана в кабинета.
— Простете ми, милорд, това насилствено нахлуване и дори юмрука, който нанесох на вашия муден камериер, но аз съм дошъл с бърза вест. Сър, току що се получи едно извънредно прискръбно съобщение! Вашият боен кораб „Окриленият“, красотата и гордостта на всички британски капьори, преди месец и половина е бил заловен или потопен от неизвестен кораб. Страхувам се, господине, че ще ме сметнете за суеверен човек или просто за шегаджия, но полученото съобщение гласи, че уж сам „Летящият холандец“ се е сблъскал с „Окриленият“ в африкански води.
— Какви подробности се знаят за катастрофата? — запита милордът пресипнало, като изтриваше запотеното си чело.
— Трудно ми е да ги повторя, без да предизвиквам тягостно недоумение у вас. Донесението е от коменданта на капщадското пристанище. Гибелта на капьора е била наблюдавана от моряците на една холандска бригантина под името „Денят на Хага“. Тази бригантина е пътувала от Източна Индия с товар за Нова Англия. „Окриленият“ я проследил, взел я на прицел и сигнализирал заповед да спре. Това е станало на двеста мили западно от нос Добра Надежда в една безлунна нощ. Капитанът на бригантината вече се бил приготвил за отблъскване на абордажа, когато внезапно из нощния мрак изникнал един светещ кораб призрак. Бушпритът му се врязал в рангоута на „Окриленият“. Цял сонм чудовищни привидения безшумно прелетели на борда на капьора и сред екипажа настанала безумна паника. Моряците се хвърляли във водата, а на палубата се мятало някакво чудовищно животно, подобно на исполински вълк. След това корабът призрак сякаш потънал на дъното, а „Окриленият“ изчезнал безследно в мъглата. След един час капитанът на бригантината се решил да разгледа мястото на гибелта и извадил от водата трима души. Двама от тях, след като прекарали няколко денонощия между живота и смъртта, дошли на себе си; те се оказали моряци от „Окриленият“ и потвърдили същото, което екипажът на бригантината наблюдавал отдалеч. Третият спасен е все още в треска. В него моряците разпознали капитан Блякууд. Капитанът на холандската бригантина отвел кораба си в Капщад Той самият бил твърде смутен от това невероятно спасение благодарение появяването на земляка призрак и дори не рискувал да отправи за него благодарствена молитва, защото не знаел ще ли бъде угодна тя богу… В Капщад комендантът на форта заставил капитана на бригантината и двамата свестили се моряци от „Окриленият“ да потвърдят под клетва всичко, което били видели. Благоволете да прочетете автентичния рапорт на капщадския комендант. Той пристигна в Бълтън само преди два часа и аз счетох за свой дълг…
— Благодаря ви — сухо отсече графът и побърза да отпрати всички свои посетители освен Лорн. Като остана на четири очи с моряка, графът сложи ръка на рамото на Лорн и бързо му зашепна на ухото:
— Слушай, Джузепе, върви по-бързо в Бълтън. Там, на пристанището, неотдавна беше открит малък католически параклис. В него служи един свещеник, стар монах, отец Бенедикт Морсини. Този старец е от параклиса в Соренто, помниш ли го?… Друг път ще ти разкажа как този отец Бенедикт попадна тук. Той навярно е пратеник на тайния орден; в Италия почвата започнала да припарва на отеца йезуит. Той се установи тук и аз му построих параклис. По дяволите протестантската катедрала с всичките й попове! Иди и поръчай на стареца нощна литургия, а ние двамата с теб ще останем в капелата до края на службата. Ще се помолим богу за нашите грешни души… Побързай, Джузепе!
Около Скалистия остров вилнееха океанските ветрове. Облаци плуваха над клисурата в планината. Но клисурата вече не беше пустинна и безлюдна. Там, където планината се раздвояваше и потокът се разливаше на няколко ръкава, израсна селище. То носеше името Буено Рио и имаше вече около тридесет къщи.
Четиридесет моряци от капьора „Окриленият“ начело с боцмана Джон Бутби бяха оцелели след фаталното сблъскване на капьора с „Летящият холандец“ и съставляваха част от населението на острова. Водите на залива отразяваха сега стройния корпус и високите мачти на „Окриленият“. На брега изникна отново негърското селище, където живееше екипажът на „Африканка“, потънала при един нощен абордаж.
Върху развалините на старата къщичка на островитяните беше издигната доста голяма постройка от камък, скрепен с топено олово. Къщата напомняше сграда от средновековна Испания. В градината й вечер играеха три момчета, винаги облечени с еднакви костюми. Огромно куче и малка маймунка взимаха в тези игри най-дейно участие. Момчетата играеха на индианци, пирати или на ловци на леопарди. Те избиваха безброй многото войници на капитан Бърнс в образа на копривените стъбла, растящи зад оградата.
Капитан Бернардито поправи извадената от дъното яхта „Ели“. Ремонтирана и украсена, тя служеше сега за увеселителни разходки. Старото име на яхтата беше гъсто замазано, а ново още не беше измислено.
Една вечер, вече по мръкнало, капитан Бернардито зачу някаква странна разправия на борда на яхтата. Той вървеше край брега с Доротея. Една лодка от „Окриленият“ стоеше завързана край брега. Капитанът качи в нея Доротея и тихо я подкара към борда на яхтата. При форщевена той забеляза светлината на фенер. Бернардито доближи лодката до кърмата и се качи на борда. Той отдавна се досещаше кой се разпорежда на кораба и все пак се учуди, когато завари питомците си, заети с необикновено занимание. Фенерът осветяваше кофичка с боя, а трите момчета намотаваха парцала на бояджийска четка.
Бернардито застана в сянката и се ослуша. Момчетата сложиха четката настрана. Лицата им бяха изцапани с боя, а очите горяха от възбуда. Словесният спор, който беше възникнал между тях, заплашваше вече да продължи с други средства. Но най-големият от момчетата, мистър Томас Бингъл, предложи да разрешат спорния въпрос с жребие.
На това момче, на което капитан Бернардито беше задължен за спасението на сина си в Пирея, мистър Мърей разреши да напусне Синята долина и да отиде на остров Чарлз. Капитанът взе дума от Мърей, че вестта за „възкресението“ на стария корсар ще си остане в тайна и го посвети в своите по-нататъшни планове… В лицето на Томас Бингъл Бернардито се сдоби с трети син.
…Сега пред очите на капитана, който наблюдаваше тайно момчетата, младият Томас Бингъл пишеше старателно нещо върху три хартийки. След това хартийките бяха грижливо сгънати, внимателно огледани и пуснати в една барета. Три ръце едновременно сграбчиха по една хартийка.
Първи разшифрова собствения си почерк самият автор на бележките.
— Аз ще бъда Матео Велмонтес! — провъзгласи той тържествено и категорично.
Черните очи на Чарлз заблестяха радостно. Той заскача по палубата.
— Както си исках, както си исках! Ще бъда Алонзо де Лас Падос! Само че сега, да знаете, вече нищо няма да променяме! Диего, ти, значи, ще бъдеш Едноокия дявол.
— Е, няма що — въздъхна Томас, който явно претендираше за тази роля. — така ще е! Хайде сега приеми нашата кървава клетва, Еднооки дяволе Бернардито!
…Приживе разжалваният капитан тихичко се върна на кърмата.
В къщи той и жена му цели два часа очакваха завръщането на „братята отмъстители“ от техния тайнствен рейд. Тази вечер те нищо не обясниха на капитана, но на сутринта, едва ли не преди да се зазори, вдигнаха Бернардито и го заведоха на брега. Над форщевена на яхтата, нарисуван от не твърде изкусните художници, се мъдреше надписът: „Толоса“.
Капитанът разроши косите на нощните живописци и вдигна и тримата във въздуха. Старото братство на капитан Бернардито се възраждаше в нов състав!
ТРЕТА ЧАСТ
СЛЪНЧЕВИЯТ ОСТРОВ
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
ТРИМАТА ИДАЛГО
