Пред майор Древърс, началник на бълтънската тъмница, стоеше, навел глава, вече немлад, изнемощял на вид човек с хубава дреха със старомодна кройка.
— Джордж Бингъл, оня същият Едуард Мойнс, ваше благородие — доложи на началника си тъмничният писар.
— А-а, който беше в номер четиринадесет! Здравейте, мистър Бингъл. Поздравявам ви: вие сте свободен. Ще ми се да се надявам, че суровият урок ще ви бъде от полза. Поведението ви може да се смята за образцово, затова аз вярвам във вашето разкаяние и поправяне. През всичките тия години едно високопоставено лице в града всеки ден проявяваше грижа за вас. Същата високопоставена особа благоволи да изрази пожелание администрацията на затвора да ви намери подходящо занятие след освобождаването ви. Молбата ви за заминаване в чужбина засега е отклонена, мистър Бингъл. Нека това не ви огорчава, защото в чужбина сега е неспокойно, а у нас вие ще бъдете назначен на добра служба. Оставяме ви в затвора на длъжност писар и портретист. Главното ви задължение ще бъде да изработвате портретите на новодошлите арестанти. Ще получавате сто и тридесет фунта годишно. Службата не е тежка. Тя ще ви даде възможност да имате и допълнителни доходи. Вие ще трябва да живеете тук, в сградата, където квартируват надзирателите. Наистина сградата също е оградена със стена, но предполагам, че това е станало за вас толкова обичайно, както за нас, не е ли тъй?
Човекът, който беше напуснал килия номер четиринадесет, мълчеше и майор Древърс, изпитателно се вглеждаше в него. Бившият затворник беше един прегърбен, преждевременно състарен мъж, с редки, наполовина побелели коси, с оголено чело и прозрачна бяла кожа, напомняща кората на онези вехнещи брезички, които растат на блатиста почва. Трудно беше да се определи неговата възраст. Угаснали очи, обкръжени със синина. Хлътнали страни. Остра, лошо подстригана брадичка с побеляла тук-там червеникава четина. Слаби, костеливи пръсти с ревматични подутини на ставите… На вид около четиридесет и седем петдесет години… Но майорът нямаше защо да гадае. Документите на Джордж Бингъл лежаха на масата. Този човек се беше родил през ноември 1758 година. Още не беше навършил тридесет и една.
— Благодаря ви, господин майор. — гласът звучеше глухо, сякаш в землиста пещера. — Ясно е, че не се иска моето съгласие. Разрешава ли ми се да излизам от границите на крепостта?
— Ще постъпите благоразумно, ако се въздържите от излишни познанства и продължителни разходки. Характерът на вашите бъдещи задължения ви налага известни… ограничения.
— Аз нямам нито роднини, нито приятели. Не ще ми бъде трудно да изпълня вашето пожелание…
Джордж Бингъл отговори на ръкостискането на бъдещия си шеф и се отправи след тъмничния пазач към новата си квартира. Алебардистът и двамата караулни войници пред вратата с любопитство се загледаха подире му.
Като прекрачи тъмничните порти, Бингъл тръгна след пазача покрай каменната стена, която ограждаше сградата на канцеларията и жилищата на надзирателите. Пред една желязна вратичка пазачът спря. Вратичката изскърца, но вече не тъй пронизително като тъмничната…
Отвътре на оградата имаше печално дворче; тук половин дузина полуизсъхнали тополи наподобяваха на затворници, изведени на разходка от безслънчевите недра на крепостта. В къщичката, обкръжена от тези дръвчета, живееше началникът на затвора. В противоположния ъгъл на дворчето се издигаше, притисната до високата стена на затвора, тухлена триетажна постройка, в която се беше сместил целият служебен персонал на крепостта.
Новият чиновник в бълтънската тъмница получи на втория етаж на тухлената сграда две стаи с мъничка кухня. Квартирата беше студена дори в това юлско пладне. Обстановката й малко се различаваше от тази на килия номер четиринадесет. Пазачът стовари чувала на Джордж посред „гостната“ и обясни, че на горния етаж живее самотен клерк, чиято прислужница е готова срещу умерено възнаграждение да простре грижите си и върху мистър Бингъл.
Джордж Бингъл изслуша пазача доста разсеяно, поблагодари и затвори след него вратата. Колкото и грозни да бяха мръсните стени и немитите прозорци, все пак той си беше у дома! Тук той можеше сам да си отключва или заключва вратата. Можеше властно да спре пред своя праг целия останал свят и да му рече: „Стой! Тук се разпореждам само аз!“ Можеше по собствено желание да прекрачи прага и да каже на света: „Ето ме и мен!“
От тези неоценими граждански права на британеца Джордж Бингъл не закъсня да се възползува. Той прекрачи прага и заключи вратата на собственото си жилище. С несигурна походка заслиза по стълбата, пресече двора, приличащ на манастирски двор, и минавайки покрай войника, излезе през портата навън. Пътят извиваше надолу между грамада камъни. Небето му се стори ослепително ярко, като небето на Града на слънцето, а ветрецът на свободата, който предпазливо докосваше непокритите му коси, го развълнува до сълзи. Когато слезе от хълма, каменистите сипеи се смениха с пръст и трева. Зад завоя на пътя блесна реката. Сред крайбрежните скали се откри малка зелена ливада. Пресичаше я ручей, вливащ се в Келсекс.
С треперещи от умора колене Джордж Бингъл се добра до ливадата, седна на тревата и целуна първото попаднало му под ръка глухарче.
2
„Бялата мечка“ беше станала най-обрата странноприемница на английския Север. Тук спираха, взимаха пасажери и предаваха пощата дилижансите и каретите от „кралския превоз“ за Лондон. Половината дузина местни дилижанси никога не чувствуваха недостиг на пасажери от Ченсфилд, Тренчбъри и други бълтънски околности. Собственикът на хотела мистър Уудро Крейг трябваше дори да закупи съседното здание за хан — спирка за екипажите, кочияшите, кондукторите и пощальоните, а над двуетажната сграда на самата странноприемница да вдигне още един етаж със стаи за гости. Но истинската „душа“ на този образцов хотел стана една уютна двуетажна къщичка, която се гушеше в дъното на градината на странноприемницата. Оградата на сенчестото задно дворче правеше екипажите на посетителите на къщичката невидими откъм улицата. На техните услуги беше също и специалният вход откъм тихата уличка Олдърмън Крос.
На горния етаж живееше собственикът, мистър Уудро Крейг. Посетителите биваха настанявани в безвкусно подредените стаи на долния етаж. Предвидливият архитект беше разпределил входовете и изходите толкова сполучливо, че се изключваше всякаква възможност за случайна среща между двама гости. Долният етаж никога не оставаше празен; между неговите стени често се срещаха твърде различно облечени субекти. Едни идваха през незабележимите врати откъм уличката и се държаха непринудено в задните стаи; здрависвайки се, те с всички сили се удряха взаимно по раменете и никога не се навираха без покана в парадната половина на къщичката. Те винаги бяха в очакване на най-различни деликатни поръчения от страна на собственика на дома. Друг род посетители се приближаваха предпазливо до главния вход, боязливо дърпаха шнура на звънчето, разтъпкваха се неспокойно във вестибюла и след като ги поканеха в приемните стаи, несмело излагаха работата си пред господаря или пред неговия главен съдружник. Плахите посетители бяха клиенти на „юридическото бюро“ на мистър Крейг. Към неговите услуги прибягваха частни лица, индустриалци, търговци, служители в бълтънския съд и полицията. Последната оказваше на полуофициалното юридическо учреждение също тъй полуофициална поддръжка; хората на бюрото бяха си заслужили сред деловите кръгове репутацията на изкусни детективи. Тази добра слава се разпространи отвъд пределите на Бълтън и прехвърли дори Ламанш. Ето защо гостите на мистър Крейг понякога бяха облечени в непривични за северняците британци костюми и често идваха направо от палубата на пристигналия в Бълтън кораб.
Именно към числото на такива посетители принадлежеше господинът в дълъг плащ, приличен на монашеско расо, и с кръгла черна шапка на главата. Като слезе от наетия екипаж пред фасадата на къщичката на Олдърмен Крос, господинът сложи на коса си очила и се вгледа в излъсканата до блясък табелка с надпис:
Пристигналият не намери ескуайър У. Крейг: този джентълмен в дадения момент поправяше здравето си
