„Назад с тъга обърна взор
по своя нявгашен затвор“
1
Един човек крачеше из затворническата килия.
Четири стъпки надлъж, три стъпки на ширина. Прозорецът в полукръглата предна стена е на височина три и половина ярда: дори на пръсти не можеш да стигнеш с ръка перваза. Но след обяда слънчевият лъч падаше върху прозоречната решетка проникваше в килията и осветяваше каменните плочи на пода. Колкото по-ниско слизаше слънцето, толкова по-високо се плъзгаше по стената златният лъч. Привечер той ставаше червен и угасваше върху полукръга на сводестия таван, точно над вратата. Вратата беше желязна, с малко прозорче и кръгла „шпионка“, затулена отвън с мъничко медно капаче. Килия номер четиринадесет се намираше в югозападната кула на бълтънската тъмнична крепост. Старата крепост се извишаваше на стръмен хълм, северно от градските предградия, сред също такива сиви като стените на затвора крайбрежни скали на Келсекс.
Нощем шумът от реката се усилваше. Сякаш вълните се пенеха под самите основи на кулата. Чуваше се как на дъното скриптят и се търкалят камъни — отломки от крайбрежните канари. Камъни… Ето вече години наред каторжниците раздробяват тези скали и с ръчни колички пренасят чакъла и валчестия паважен камък нагоре по тесни дъски, насилват ги на купчини и израстващите предградия на Бълтън се украсяват с нови настлани улици…
Но затворникът от четиринадесета килия не участвуваше в тези работи. Той не беше напускал стените на затвора ето вече десета година. Извеждаха го два пъти в седмицата само в тъмничния двор. Два пъти в седмицата той виждаше над себе си небето и слушаше далечното бучене на океанския прибой. Разходката траеше половин час, а след това човекът отново започваше своето пътешествие из килията.
На младини той беше видял катеричка в една голяма решетеста клетка. С кръгообразни движения, разперила опашка и докосвайки с нея пречките на решетката, катеричката от сутрин до вечер се мяташе из клетката като навита: от пода — на долната пречка, после на горната под покрива, след това със скок на пода и пак на долната пречка. Човекът си спомняше за това зверче през всички тези десет години. Той самият правеше четири крачки напред, от вратата до прозореца, две крачки встрани, пет крачки към ъгъла, две крачки към вратата — цикълът започваше отново. Тринадесет крачки, тринадесет движения — минаваха седем секунди.
Тези секунди, повтаряни стотици пъти се натрупваха в часове. Безкрайните ручейчета на убитите в тъмницата часове се стичаха в еднообразните потоци на денонощията, а месеците бяха като езера застояла вода. Човекът старееше и се изменяше; реката на времето го оглаждаше, както водите на Келсекс оглаждаха камъните. Минаваше година след година, а пред него все още си оставаше безкрайният океан на тъмничните години и изглеждаше невъзможно да бъде преплуван.
Отдавна вече човекът не сънуваше сънища за волен живот. В първите години на затворничеството мисълта за свобода го довеждаше до изстъпление и всяка нощ насън той предприемаше отчаяни бягства, попадаше в познати места, отърваваше се от потеря и се събуждаше, плувнал в пот. След това все по-често и по-често започваха да му се мяркат в паметта картини от детинството, а неотдавнашното минало се отдалечаваше, обвиваше се в мъгла и ставаше неправдоподобно и чуждо като книга, прочетена без интерес.
Първите месеци на затворничеството бяха най-рудните и в това тежко време съдбата изпрати на затворника другар.
От подземието на замъка Шрусбъри беше преведен в бълтънския затвор някакъв си френски капитан в оставка. Затворът бил препълнен, затова, както обясни надзирателят Хирлемс, са го настанили в една килия с младия затворник. Когато се опознаха един друг по-отблизо, временните съседи разговаряха надълго и споделяха спомени от миналото.
Затворникът беше на половината години на своя нов другар, на когото обаче предстоеше да прекара в тъмницата само два месеца, а след това трябваше в срок от едно денонощие да напусне пределите на Англия. Французинът много се заинтересува от службата на своя другар в дома на някой си важен лорд, но младият човек при тези въпроси ставаше глух и ням и мълчеше дотогава, докато събеседникът му не си избереше друга тема на разговор. Тази недоверчивост на затворника се засили и в края на краищата се превърна в тайна, умело прикрита неприязън към французина, когато една нощ той започна да бълнува и изказа целта на своето съвсем неслучайно пребиваване в килия номер четиринадесет. Затворникът отдавна знаеше обичая на ловките тъмничари да изпращат при затворниците така наричани „квачки“ и се убеди, че в лицето на французина той си има работа именно с такъв род птица. Не беше трудно да разбере и по чия воля тя е избрала за свой полог тази килия.
С предпазливото си поведение и с някои още историйки, които беше разказал на французина уж в изблик на откровеност, младият човек навярно беше успокоил някаква високопоставена особа, защото след като изчезна капитанът в оставка, затворникът не видя в килията си други лица освен тъмничните надзиратели.
От време на време той получаваше от тях къс хартия, молив и акварелни бои, сядаше до желязната сгъваема масичка и рисуваше цветя, животни и пейзажи. Правеше и портрети на своите пазачи. Надзирателят незабавно взимаше рисунката и я даваше на своята дъщеря, а понякога я разменяше срещу тютюн или чаша бренди. В замяна на тези рисунки на затворника тайно донасяха книги. Той знаеше цели страници наизуст от „Утопия“ на Томас Мор и „Градът на слънцето“ на Томазо Кампанела176…
Днес този човек по-бързо от всеки друг път крачеше из килията, с мъка задържайки вълнението си. Тъмното прозоречно стъкло отразяваше пламъка на фенера, който светеше в килията, но след един час вече далечният край на лятното небе трябваше да порозовее; наближаваше утрото на 14 юли 1789 година, а с него — краят на тъмничния срок: точно преди десет години, след полугодишно следствие, съдът беше произнесъл присъдата си. И точно десет години без четири часа затворникът беше проседял, крачил и проспал в килия номер четиринадесет.
Ще го пуснат ли, или няма да го пуснат?… Крачейки, той затваряше очи, правеше стъпка и гледаше под краката си: ако стъпалото му е покрило петното върху пода, значи ще го пуснат, ако не… Петното се оказваше само наполовина под стъпалото и затворникът зажумяваше, обръщаше се към прозореца и търсеше в небето познатата му звезда: ако звездата свети — ще го пуснат, ако е скрита от облак — пак ще продължи тъмницата… Когато на решетката кацаше врабче, затворникът замираше неподвижен: с клюнчето или с опашчицата ще застане към него птичката?… Така протичаше час след час…
Безкрайни редици от цифри терзаеха мозъка на човека. Той ту изчисляваше десетките и стотици хиляди мили, които беше извървял из килията, ту пресмяташе припечеленото, което би могъл да натрупа през това време, ту привеждаше в часове и минути тъмничния си стаж.
Най-сетне светлината на фенера избледня и стана излишна в сините лъчи на отново родения ден. Откъснат от външния свят, затворникът не знаеше, че настъпилото утро се оказа последното утро в историята на една по-страшна тъмнична крепост. В този ден мрачната парижка Бастилия сподели участта на лондонския Флит и Нюгейт177, разрушени от народния бунт преди девет години. Но за тези събития бълтънският затворник нищо не знаеше. Той не знаеше, че един велик народ отвъд Ламанш вече е вдигнал гордо глава, че там е пламнала революция и властта на краля става от ден на ден все по-нестабилна. Затворникът живееше в много тесен свят и единствено мечтата му за Града на слънцето, онзи светъл град без затвори и страдалци, всяка нощ разтваряше пред него трифутовите каменни стени…
По цвета на небето човекът разбра, че бълтънското слънце вече е изгряло. Затворът се събуждаше. О, колко добре беше изучил той всички негови звуци, утринните, вечерните, нощните!… Ето в края на коридора се разнесоха стъпките на надзирателя… Иззвънтя бравата във вратата на килията …
