Антонио спусна щорите и седна срещу стареца. Гондолата се заклати. Кормчията и вторият гондолиер я изведоха на Канале гранде.
Денят беше безоблачно син и топъл. Гребците на срещаните гондоли пееха песни.
Когато графската „плаваща карета“ наближи водите на лагуната, ечеленца Паоло вдигна щората. В чистия, чудно прозрачен въздух ясно се открояваха мачтите и рейте на плавателните съдове, оглеждащи се в огледалото на венецианското пристанище. Докато графът обгръщаше с поглед многото лодки в устието на канала, дворците, облени в светлина, знаменцата, вимпелите, многолюдните тротоари и далечните силуети на търговските кораби, Антонио Карильо внимателно се вглеждаше назад, зад кърмата на гондолата. Както и очакваше, нито една лодка не ги следваше: изглежда, недремещото око на патер Фулвио, успокоено от поправянето на завещанието, беше отмахнало погледите си от синьор Паоло.
В едно отдалечено ъгълче на лагуната беше хвърлило котва малко, незабележимо корабче. Платната на високите му мачти бяха навити и здраво стегнати. На палубата се разхождаше дежурен моряк, а досам носовата стълба се виждаше фигурата на пълен пасажер с дълга дреха, подобна на монашеска, и черна докторска шапчица. Гондолиерът бавно приближи ладията си до стълбата. Пред Антонио блеснаха изпъкналите букви на златен надпис: „Толоса“. Пълният сеньор с докторската шапчица слезе от палубата в гондолата. Пазейки с мъка равновесие, корабният пасажер се гмурна в кабината и… попадна право в обятията на граф Паоло, разтворени насреща му.
— „Вила дей Фиори“! — извика доктор Буоти на гондолиера.
Черната ладия понесе пасажерите си покрай брега към извънградската вила на граф д’Еляно. Тя се славеше със своята градина, където цветята, храстите, дърветата и тревите бяха подбрани така изкусно, че отразявайки се в езерцата или водоскоците, сякаш оцветяваха водата: от единия бряг водата в езерцето преливаше в тоновете на малахитова зеленина, от другия изглеждаше синя или нежно лилава. В тази сложна игра на светлина и багри оживяваха мраморните фигури на наяди. На човек му се струваше, че тези голи красавици само за миг са замрели в своите свенливи движения и са готови да се изплъзнат от нескромния поглед в гъстата крайбрежна зеленина. А живите лебеди по водата сякаш бяха замръзнали и изглеждаха като изваяни от карарски мрамор. По пътя към вилата графът горчиво се оплакваше на синьор Буоти от старческата си немощ.
— Последните дни на принудителна самота и тревожно очакване бяха за мен особено тягостни, приятелю мой — говореше старецът. — аз още се боя да вярвам във вашия успех. Все ми се струваше, че няма да доживея до днешния ден и че вие напразно ме лишавахте от вашето общество.
— Днес ще се убедите, ечеленца, колко погрешна е била цялата ви „източна философия“. Аз вярвах в предчувствията си и за щастие най-мелите ми надежди се оправдаха! Сега, когато сеньора Луис ел Гора окончателно ви убеди, че Чарлз и Изабела са ваши родни внуци…
Развълнуван от тези думи, синьор Паоло задиша тежко и Антонио Карильо със знак предупреди богослова да не подлага отслабналото старческо сърце на прекалено силни изпитания.
Най-сетне гондолата спря до брега и малкото разстояние от пътя до вилата графът премина на носилка. За синьор Паоло беше по-рудно да преодолее осемте ниски мраморни стъпала на входа, отколкото за Сципион199 да завладее стените на Картаген. Старецът обаче се изкачи по стълбата сам, като отказа дори помощта на Антонио Карильо.
В средната гостна, облицована в кехлибарените тонове на сиенския мрамор, доктор Буоти настани графа в кресло. Антонио Карильо покри с одеяло нозете на стареца. Томазо Буоти помоли за разрешение за няколко минути сеньор Антонио да напусне гостната.
— Не, не, нека Антонио остане тук с мен. Нали вие самият, приятелю мой, ме бяхте поверили на грижите на този мил млад човек? Той беше тъй търпелив, тъй приветлив и весел, че сам струваше колкото стотина доктори по медицина.
— Ечеленца! Простете ни не мен и на Антонио, една кратковременна измама. Тя се налагаше, защото аз реших с научна старателност да проверя всички открития и предположения, преди да ви съобщя истината…
Гласът на Буоти беше тъй тържествено приповдигнат и отразяваше толкова силно душевно вълнение, че ръцете на стареца затрепериха.
— Не се спирайте насред пътя, приятели мои — произнесе графът умолително. — Каква е истината, която искате да ми откриете, драги ми доктор Буоти?
— Синьор Паоло, пред себе си виждате този млад човек, който се роди, може да се каже, пред очите ми в онова семейство, където беше отраснал и възпитан вашият син Джакомо Мола. Пред вас е синьор Антонио Чени! Той отблизо е познавал синьор Джакомо. А през последните тревожни седмици тайно ви охраняваше от йезуитските интриги.
— Антонио Чени? — бавно запита старият граф. — синът на рибаря Родолфо от Капри ли? Мое момче, помниш ли ти моя Джакомо?
— Помня го, синьор Паоло — отвърна Антонио, — само че…
— Доизкажи се, момчето ми! Кажи ми, споменаваше ли Джакомо някога за своя… баща? Или сърцето му е било винаги изпълнено с омраза към мен? Нима ми е съдено да умра, без да получа прошката на единствения си син? Сърцето на Антонио се сви. Той целуна старческата ръка, но спасителката лъжа съвсем не му се притичваше на помощ.
— Вашите внуци от цялата си душа ви прощават стария грях против техния баща — рече вместо Антонио доктор Буоти. — Ей сега вие ще ги прегърнете, синьор.
— Побързайте, приятели мои, защото силите ми се изчерпват! Внуците ми… къде са те… боя се да не умра…
Доктор Буоти отвори вратата за съседната зала. Там, зад вратата, затаили дъх, няколко души се ослушваха в онова, което ставаше в гостната. Граф Паоло долови предпазливи стъпки.
— Ечеленца! — прозвуча гласът на Буоти. — О, колко сте щастлив със своето потомство! Преодолейте слабостта, съберете сили! Гледайте, синьор, ето вашето безсмъртие!
В очите на доктор Буоти блестяха сълзи, едри като гроздови зърна. Той се обърна към вратата.
— Влезте всички, приятели, влезте, синьор Карлос д’Еляно, и вие синьорина Изабела. Ечеленца, пред вас са братът и сестрата, Карлос и Изабела, роден син и родна дъщеря на синьор Джакомо. Прегърнете вашите внуци, ечеленца, те са достойни да се гордеете с тях!
В радостен прилив на животворни сили старецът се привдигна от креслото, изправи се на нозе и направи крачка към своите внуци. Той се подпря на рамото на доктора и гледаше Изабела и Чарлз с прояснен, незамъглен поглед.
Привели леко глави, пред него стояха младеж и девойка с рядка, чиста красота. Вече нямаше нужда нито от юристи, нито от доказателства, нито от медальони! Пред себе си старият Паоло д’Еляно виждаше две живи лица и в двамата прозираха и се повтаряха чертите на малкия Джакомо Мола, на нещастната му майка Франческа и… на самия синьор Паоло!… Самотният старец, жертва на отколешна измама, изведнъж се видя обкръжен от онези, за среща с които беше мислил цял живот, без да смее дори да се надява! И тези близки, съвсем млади хора, тези пораснали деца, са освен това и прекрасни! Те са със светли, чисти лица, у тях няма нито сянка от корист, раболепие, очакване на подаяние… Щастлива минута, най-щастливата от всички през последните десетилетия!
Един след друг старецът прегърна и прекръсти двамата си внуци. Той слагаше ръце на раменете им, взираше се в очите им и ги целуваше с нежната целувка на първа среща…
Най-сетне, като си припомни за онзи, комуто беше задължен за тази среща, старецът се обърна към Буоти, искаше да произнесе някакви нови слова на благодарност към най-верния от приятелите си… и не успя. Вълнението на стареца се оказа прекомерно, безсилното сърце не издържа! Минутата на първата среща стана и минута на последно прощаване на внуците с техния дядо.
Когато подхванаха и пренесоха на дивана умиращия, ръката му още веднъж се вдигна за кръстен знак, а устните му се разтвориха, за да прошепна т последните думи:
— аз съм простен и умирам щастлив! Деца, не ме забравяйте!
Хората се сведоха мълчаливо над неговото ложе. Той още дишаше, но лицето му вече ставаше прозрачно и бяло. Изчезна старческата разлятост на чертите. Те се изостриха и очертаха ясно. Удивителната прилика на Чарлз и Изабела с техния дядо изпъкна още по-рязко, когато беловласата глава на граф Паоло замря неподвижно върху възглавницата като гипсова маска.
