хиляди скуди, а на втория — венецианската си извънградска вила, наричана «Вила дей Фиори»…“
Патер Фулвио ди Грачиолани четеше документа и гласът му ставаше все по-глух и по-дрезгав. Епископът, който стоеше начело на тайния трибунал на Светата инквизиция в републиката, замръзна в креслото си. На епископските устни бе застинала усмивка, прилична на озъбен череп… О, как хубаво разбираше духовникът на графа колко малко добро му предвещава тази усмивка на инквизитора! …
Патер Фулвио с огромно напрежение запазваше присъствие на духа. Той хвърли бегъл поглед върху останалия текст. Буквите подскачаха, сякаш се подчиняваха на ритъма на пулса му. Те играеха някакъв див балет на отчаянието, чудовищен танц на смъртта! Усилията на много десетилетия се рушеха… Челото на четеца се покри с блестящи капчици пот. Подскачащите букви се подредиха накрай в някакво дълго име… То се мярна в следващия абзац на текста. Това беше името на самия патер Фулвио…
Свещеникът се вгледа в хартията… Не, той не беше вече в състояние да продължи отмереното четене. Настъпи мъчителна пауза, в която патер Фулвио ди Грачиолани правеше жестове, като че ли търсеше очилата си…
Старшият от свидетелите по завещанието, синьор Умберто Грото, забеляза затрудненото положение на графския духовник и приближи до катедрата под полилея.
— Зрението малко ми изневерява — промърмори патер Фулвио.
Ръцете му едва държаха хартията. Без да я гледа, той я пъхна в ръката на старшия свидетел по завещанието. Свидетелят прие с поклон документа. Езуитът слезе от катедрата и обгърна залата с невиждащ взор. Той не можеше да се приближи до вратите — плътна тълпа слуги ограждаше изхода на залата. Вторият от свидетелите по завещанието отведе свещеника до едно празно кресло и патер Фулвио тежко се пльосна върху кадифеното седалище с гръб към притихналата аудитория. Старшият свидетел по завещанието четеше по-нататъшния текст:
— „Сумата от петстотин скуди оставям на моя духовен отец патер Фулвио ди Грачиолани, с които да покрие разноските, свързани със заминаването му за предишното легатство, откъдето той някога дойде в нашия дом.“
От нечуваното оскърбление йезуитът цял потрепера. Дори видимата от залата плешивина на патера придоби лилав оттенък.
— Петстотин скуди, за да върви по дяволите! — прошепна на Чарлз възхитеният Бернардито — синко! Този доктор Буоти е два пъти по-хитър от мен! А какъв добродушен простак изглежда, дявол да ми вземе душата! Как хубаво изпипа той цялата тази работа! Карамба!
Развълнуваните наследници с усилие слушаха четеца, като едва-едва долавяха заключителните волеизлияния на завещателя.
Сто хиляди скуди графът оставяше в полза на сирачетата от приюта „Света Магдалена“ във францисканския манастир близо до Ливорно. Накрай следваха дребни пожертвувания за църквата и благотворителните заведения във Венеция.
Когато целият текст на завещанието беше оповестен, залата зашумя като обезпокоен пчелен кошер. Патер Фулвио се измъкна веднага щом гласът на четеца замлъкна и слугите се отдръпнаха от вратите. Кардиналът си тръгна, като кимна едва забележимо на свидетелите по завещанието. Веднага го последва и епископът.
Дълги върволици от гондоли, носилки и пешеходци се проточиха по всички посоки през съседните канали, улички и мостчета.
В залите на Мраморното палацо се възцари тишина. Слугите гасяха парадните полилеи. Патер Фулвио се бе уединил в своята спалня.
Умореният Джовани заключи външната врата на парадния вестибюл, а синьор Томазо Буоти вкара през черния вход четирима здравеняци от стражевата охрана. Докторът им прошепна няколко думи и многозначително кимна към заключената врата на личните покои на графския духовник. Като осигури по такъв начин двореца, станал обществен музей, от всякакъв род изненади, доктор Буоти се върна при своите приятели.
— Ечеленца Карлос и синьорина Изабела — каза той весело, — позволете да ви поздравя, приятели мои!
Докторът държеше във всяка ръка по една чаша шампанско. Приятелите ги изпиха, без да се страхуват вече от белите зрънца на патер Фулвио ди Грачиолани.
Когато отшумяха първите кратки трапезни речи, твърде тържествени и твърде прочувствени, капитан Бернардито се обърна към съседа си доктор Буоти. Тези двама мъже заемаха почетните места на трапезата — чест, която на драго сърце им отстъпиха младите наследници.
— За бога, обяснете ми по-скоро, синьор Буоти, как успяхте да изиграете такава лоша шега на отците йезуити? Никой не очакваше подобен изход! Та нали графът беше поправил завещанието, бе отстранил уговорката. Езуитите бяха сигурни, че всичко ще остане само на тях.
— Виждате ли, след като разсеях опасенията на йезуитите с „тайното писмо“, което донесе във Венеция Мортън, аз се срещнах с графа, комуто съобщих чрез Антонио за пристигането си. При разходката ни по крайбрежието аз му съобщих, че след две седмици във Венеция ще пристигне старата приятелка на граф Паоло д’Еляно, сеньора Естрела Луис, за да потвърди убедително пред него пълния успех на Издирванията. „А скоро — казах аз на графа — ние ще прегърнете своите внуци — Чарлз и Изабела, които ще пристигнат с кораб от чужбина.“
Трябваше да излъжа граф Паоло само относно фамилното име и възрастта на Чарлз и Изабела, за да не споменавам името на лорд Ченсфилд. Старецът можеше да не издържи съобщението за жестокостта на Джакомо… След разговора си с дона Естрела графът предаде на сеньората официално разпореждане до нотариуса да се унищожи предишното завещание и бързо да се състави второ. Тя проследи това да бъде изпълнено незабавно. Съгласно високия професионален дълг свидетелите по завещанието, които оформиха този документ, го запазиха в тайна. Това е всичко! Измежду нас само сеньора Естрела Луис знаеше последната воля на завещателя. Дигам тост за здравето на вашата майка, капитане!
В този миг Джовани Полеста се приближи до масата и тихо съобщи нещо на сеньор Буоти. Докторът покани капитан Бернардито, Чарлз и Антонио да слязат в градината под прозорците на спалнята на патер Фулвио ди Грачиолани. През приповдигнатия край на пердето те различиха на писалището догаряща свещ. Нейният отблясък слабо озаряваше неподвижната фигура на човека, седнал в креслото.
— Той седи така вече около три часа — прошепна Джовани.
Вратата на спалнята беше заключена отвътре.
— Строшете я! — заповяда доктор Буоти.
Тежката врата дълго време не се поддаваше. Докато стражите чупеха бравата, нито един звук не се чу от спалнята.
Когато хората влязоха най-сетне в покоите на графския духовник, те го намериха, вече студен. Той седеше в креслото със скръстени на гърдите ръце; пръстенът с отвинтеното печатче лежеше на пода, а чашата със следи от червено вино беше паднала върху разтворените страници на една книга.
Доктор Буоти веднага позна черния фолиант на „Историята на деянията на ордена Исусов“ от графската библиотека.
5
Два месеца след тези забележителни събития в Мраморното палацо лекокрилата морска яхта „Южен кръст“ наближаваше бреговете на Америка. На кея във Филаделфия една красива дама, която държеше за ръка хубаво момиченце, отдавна очакваше тази яхта. Когато. „Южен кръст“ долетя с всичките си платна във вътрешния рейд, дамата размаха кърпичка, а половин час по-късно пак тук, на кея на филаделфийското пристанище, стана още една щастлива среща на престарял баща със своите потомци: семейството на Едуард Уент посрещна не само своя глава — самия капитан Уент, но заедно с него това семейство върна в своето лоно и стария баща на мисис Мери. Бившият калкутски солиситър, разкаялият се и простен агент на Джакомо Грели, със сълзи на очи прегръщаше на филаделфийския кей своята дъщеря и внучката си…
В същото време друга една яхта с надпис „Толоса“, с почернели бордови стени, летеше към остров Чарлз. В последните дни на януари 1791 година корабът достигна ивицата подводни рифове северно от
