острова. Капитанът на яхтата дон Бернардито Луис ел Гора имаше всички причини да бърза за острова: при излизането си от Гибралтар яхтата настигна ескадрата от кораби на британския военноморски флот, държаща курс на юг. В най-близкото мароканско пристанище Рабат капитан Бернардито научи, че ескадрата, съставена от фрегатите „Уиндзор“, „Адмирал Ченсфилд“ и „Крал Георг III“ отива в африканските води на Индийския океан. На борда на „Уиндзор“ се намирал правителственият чиновник мистър Бленърд. Като получи тези сведения, Бернардито заповяда да се пътува денонощно с всички платна, за да се изпревари ескадрата на бързоходните бойни съдове. Когато яхтата достигна веригата подводни скали, намиращи се северно от острова, ескадрата беше изостанала пет шест денонощия път от „Толоса“.
До острова оставаха осемдесет мили. Яхтата премина веригата подводни рифове преди настъпването на тъмнината и отново полетя с пълен ход. Беше голяма януарска жега, но пелена от изпарения забулваше хоризонта. Лунната светлина едва проникваше през облачната мъгла. Бернардито и Дик Милс стояха на мостчето. Моряците нетърпеливо се вглеждаха в нощния мрак.
— Измъчили са се да чакат нашите островитянки — каза Бернардито на своя щурман. — дявол да го вземе! На моята сеньора Доротея май и насън не й се е присънвало, че синът й е станал наследник на венецианския граф! Какво ще кажеш, Дик, а?
Дик Милс, предвкусващ също щастливата среща със своята Камила, провери курса и посочи на капитана светлосивата камара облаци, изпълзели откъм юг.
— Ще има буря или ураган. — каза Бернардито — Балетът ще започне сигурно още преди да съмне! Струва ми се, че ще е славна джига!
Томас Бингъл излезе на палубата.
— Синко! — повика го Бернардито.
Младият мъж беше с испанска барета и шпага. Той се качи на мостчето и отмери на капитана рицарски поклон.
— Само ти остана сега с мен. — каза Бернардито. — Брат ти Джордж се готви да строи своя колония на острова, ако успее да го защити. Чарлз трябва да се разпореди с огромното си богатство, Реджиналд и Изабела ще се върнат в Синята долина. Ами къде ще се денем ние с тебе, синко?
— О, ще си намерим работа във вашата нова родина, капитане. Едва ли синьор Диего Луис, командирът на „Тримата идалго“, ще излезе в морето да се сражава за бъдещата френска република без своя помощник Матео Велмонтес. И те ще си имат славен военен наставник, не е ли тъй, сеньор капитан?…
…При бушприта на яхтата Чарлз и Антонио разговаряха с Джордж Бингъл.
— Щастливите хора — разсъждаваше Джордж, седнал на масивната греда — продължение на бушприта — стават обикновено егоисти. Вие, синьор Карлос, станахте богат и сигурно скоро ще се ожените за някоя красавица като Джени Мърей. Кажете ми откровено: мигар сега вашите възгледи и целта на живота ви не са се изменили?
— Не, Джордж! Философите казват: „Човекът е сложна машина.“ Но случвало ли ви се е да забележите, Джорджи, че тази машина е способна да тъче щастие само когато работи не изключително за себе си? Човек прилича на пчелата: тя не изпива целия мед, събран в нейните пити. С него тя храни и себе си, и другите. Не, целта на живота ми не се е изменила, но е станала по-висша. Аз се сдобих с нещо много по- важно от графското наследство.
— За какво става дума, Чарли?
— Сдобих се с родина. Най-тежкото в миналия ми живот беше моята неустановеност в света. Бях човек без отечество, без националност, дори без име. Тежко ми беше да се запитвам: „Какъв съм аз? Англичанин? Испанец? Италианец? Де е моето отечество?“ Аз нямах отечество! Бях лист, откъснат от клонче. Всеки вятър ме гонеше натам, накъдето си искаше. Затова аз така присърце взех вашата мечта за Слънчевия остров, Джорджи! Исках да създам родина за безприютните, обезправените люде, такива, какъвто бях аз самият. Сега обаче се почувствувах с цялото си сърце италианец. Вие разбирате какво щастие е това, Джорджи!
— Какво възнамерявате да правите в родината си, синьор?
— Моята прекрасна страна стене! Великият народ е подтиснат, измъчен. Когато търпението му се изчерпва, той се хвърля като ранен звяр върху своите мъчители — отново го усмиряват с тояга и го приспиват с религия. Родината ми е изтерзана от раздори, поробена от чуждоземци, опустошена от сиромашия. Аз ще отдам всичките си сили за освобождението на Италия.
— А как възнамерявате да осъществите тази цел?
— Ние с моя вуйчо Антонио Чени решихме да действуваме съвместно. Моето неочаквано „графство“ ще помогне на нас двамата — сина и брата на неаполитанската рибарка. Та ние сега разполагаме с много средства! Скришом ще подготвяме сили, оръжие, тайно ще събираме младежи, за да прогоним от отечеството си чуждите поробители. И тогава, в свободната страна…
— …ще възникне Градът на слънцето?
— Да, ще възникне, и не само един.
— Но дори и в „свободна Италия“ ще останат херцози, тъмничари и попове! Аз настоявам както преди за Слънчевия остров! Трябва само няколко стотици честни, свободни люде да се обединят и никой да не е в състояние да им попречи да изградят един справедлив живот.
— Струва ми се, — каза Антонио, — че човек трябва да се бори за щастието народно все пак със силите на целия народ. Една колония, дори и най-справедливата, представлява шепа хора, а народът, виж, той е като този океан: няма нито начало, нито край, той разрушава и най-твърдите скали!… Ще дойде часът, когато ще помете поробителите…
— Капитане! — раздаде се гласът на щурмана Дик Милс. — На хоризонта, право по курса, зарево от пожар!
Провирайки се през мъгливата завеса, луната слабо светеше и в тази тясна светлина океанът изглеждаше необикновен.
На залез слънце вятърът не надвишаваше три бала. След полунощ той се усили; бели гребени започнаха да се появяват по вълните, но тези вълни не приличаха на обикновените океански талази — дълги и величествено бавни. Тази нощ вълните бяха ситни и не се „търкаляха“, а сякаш се издигаха от място, пречупваха се и потъваха. Бернардито се чумереше, като гледаше този странен танц на водата.
Сега и той различи напред, далеч на юг, тъмночервен отблясък по целия долен край на облаците. Отблясъкът ту се засилваше, ту изчезваше. Наближаваше да съмне.
Капитанът извика на палубата целия малък екипаж, заповяда да смъкнат платна и обясни, че някъде наблизо става земетресение, вероятно подводно.
Небето ставаше все по-черно, вятърът се усили и задуха поривисто. Североизточният край на небосвода зааленя и този отблясък на зората почти се сля с тъмното зарево на юг.
Когато екипажът завърши маневрата с платната, до слуха на моряците долетя далечен грохот, а по южната част на хоризонта се появи тъмна удължена ивица. Сякаш беше някакъв нисък облак или дълга верига от ниски планини, бог знае откъде взела се сред океана.
Бернардито се вкопчи за парапета на капитанското мостче и стисна зъби. Той пръв разбра, че тъмната верига не е облак, нито планина, а исполинска вълна, издигната из океанските недра от подземен трус или изригване. Тя обхващаше половината хоризонт. Очевидно под огромния пласт вода в миг е зейнала пропаст вследствие пропадане и мигновено се е затворила отново, като е изтласкала устремилата се в нея вода на океана. С глух рев, наподобяващ шума на стотици ниагарски водопади, морското чудовище се надигаше срещу кораба.
Наоколо всичко потъмня като в дълбок дол. Покривайки небето с ревящия си гребен, черната планина връхлетя върху „Толоса“. В следния миг яхтата вече се изкачваше по страшната стръмнина и при все че полетът продължи секунда, всеки от моряците си припомни в този миг целия си живот и се приготви за смъртта.
В летежа си яхтата с всички платна и въжета потъна в кипящия водовъртеж на гребена, а когато изплува, полетя като стрела в глъбината на ямата, пълзейки по черния гръб на водното чудовище.
Капитан Бернардито констатира липсата на четирима моряци — гребенът на вълната ги бе помел от палубата. След първата водна планина преминаха още три, но те бяха по-малки и не се пречупваха.
Много дни по-късно старият Бернардито призна на сина си, че през целия си живот не бил изпитвал такова чувство на ужас, както в минутата, когато наближаваше вълната исполин.
