Още двама души дойдоха до смъртното ложе, като бързо се кръстеха. Сеньора Естрела Луис коленичи до възглавето, когато пръстите на Изабела вече легнаха върху неподвижните полуотворени клепачи на покойния. Старата сеньора шепнеше молитвени слова. Нейният син, капитан Бернардито, целуна мълчаливо скръстените ръце на граф Паоло и тихо излезе от тази обител на смъртта. Вестта за кончината на граф д’Еляно хвърли в скръб мнозина обитатели на Мраморното палацо.
Ковчегът с тялото на графа, докаран в двореца, лежеше на висок постамент в най-голямата зала на долната дворцова анфилада. Всички предмети на изкуствата бяха изнесени и единствено портретите на графиня Беатриче и на самия граф д’Еляно украсяваха двете противоположни стени.
Безкраен беше потокът от хора в залите. Два дни цяла Венеция се прощаваше с останките на един от своите стари меценати. Във величествена скръб стоеше край ковчега, плътно стиснал тънките си устни, патер Фулвио ди Грачиолани. Мнозина венецианци познаха и добрия доктор Томазо Буоти, за когото казваха, че бил дошъл на погребението направо от кораба.
Огромна тълпа народ задръсти брега на канала, когато погребалната процесия тръгна с гондоли към площада Сан Марко. Самият дож на Венеция положи в катедралата венец върху ковчега с останките на стария велможа и произнесе траурна реч. Същия ден тридесет свещеници начело с кардинала спуснаха ковчега на синьор Паоло във фамилната гробница и го поставиха редом с мраморния саркофаг на графиня Беатриче.
Рано вечерта след погребението в Мраморното палацо започнаха да се събират хора, които бяха получили покана да присъствуват при отварянето на завещанието. В същата зала, където върху паркета още личаха следите от изнесения постамент, слугите поставиха катедра.
Свидетелите по завещанието на графа разпратиха над сто покани. Не по-малък брой гости пристигнаха в двореца по покана на патер Фулвио и доктор Буоти. Сред това множество от светски и духовни лица, важни сановници и красиви дами имаше не малко простосмъртни, които бяха дошли в палацото от любопитство. Тези „незначителни“ гости се бяха изхитрили да се възползуват от протекцията на дворцовите слуги, за да могат след това важно да разказват на близките си за своето участие в ареопага на първите имена на републиката.
Блестящото събрание нарастваше с всяка минута. В долната анфилада на залите на двореца мирисът на тамян, бор и свещи вече се примеси с аромата на благоуханията и лекия пушек от италиански цигари. В залите се мяркаха украсени със сърма мундири, копринени раса, черни одежди, траурни воалетки, пищни еполети, пера, ленти и ешарфи. Присъствуваха папският нунций и висши длъжностни лица. Служителят Джовани Полеста придружи до едно от почетните кресла престарялата сеньора Естрела Луис, която беше дошла по покана на свидетелите по завещанието.
Зад петте редици кадифени кресла бяха наредени столове, тапицирани с червен плюш; те бяха предназначени за „по-прости господа“. И на края, притиснати почти до най-отдалечената стена, се простираха редици с прости корави столове, които бяха определени изобщо за „незначителните“ гости. Между редиците на последните столове нямаше почти никакво място за минаване и хората, насядали тук, бяха лишени от възможността да мърдат.
На последната редица от тези корави столове, в най-отдалечения ъгъл на залата, плътно притисната до мраморния бюст на граф Паоло, седеше малка група съвсем скромно облечени чужденци. Синьор Буоти мимоходом обясни на патер Фулвио, че тези чужденци са пасажери от кораба, с който докторът се беше завърнал във Венеция. През деня тези познайници от пътуването на доктора бяха присъствували на погребението.
Когато в залата влязоха юристите, писарите и беловласият графски нотариус, разговорите стихнаха. Само невежливите чужденци още продължаваха да шушукат в своето ъгълче.
— Я погледни патер Фулвио — шепнеше Бернардито на своя осиновен син, когото сега наричаше не иначе, а дон Карлос. — Бог вижда, че когато ви наблюдавах иззад вратата, вас и добрия синьор Паоло, и през ум не ми е минавало за графските милиони, но сега изпитвам досада. Скъпо платихме ние, за да предпазим сърцето на графа от последното сътресение!
— По дяволите тези милиони, татко! Езуитите получиха документа на британския лъжелорд и старецът не узна как се беше подиграл с него Джакомо! Той повярва, клетият ни дядо Паоло, че Грели е отдавна загинал. Преди края си той се утеши — слава богу!
— Гледай, гледай — не млъкваше Бернардито, — дори искри проблясват от алчност в очите на светите отци! Шест милиона, помисли си само! Дали да се махаме оттука, момче, а? Страхувам се, че няма да издържа! Все тъй ме тегли към старото… Ех, как бих зашлевил на този Фулвио една гореща плесница — платната по рейте!
— Тихо — понесе се по залата. — Ш-шт! Огромният плик, подпечатан с пет червени восъчни печата, беше изваден от една копринена кърпа. Нотариусът предаде с поклон плика на духовника на графа. В залата стана тъй тихо, че дори шумоленето от падащите на пода късчета червен восък се разнесе до най-крайните ъгълчета на анфиладата. Фулвио ди Грачиолани погледна надменно много бледния доктор Буоти, който беше застанал твърде смирено настрана в една група с нотариуса и писарите. Чу се резкият звук от разрязването на плика и в ръцете на патер Фулвио се оказа голям синкав лист обгербвана хартия с обширен текст, няколко подписа и печати.
Полилеят, сияещ с деветдесетте си свещи, висеше точно над катедрата. За да не засенчва хартията със сянката от собствената си глава, патер Фулвио се отдръпна една крачка назад и започна да чете с отмерен, тържествен глас:
„Аз, наследственият и потомствен велможа на Венецианската република, член на Големия съвет, граф Паоло Виторио Алберто Джорджио д’Еляно, в състояние на здрав ум и ясна памет, подтикван от чувство на разкаяние за своите прегрешения пред господа и хората, от любов към скъпото ми отечество и стремеж за справедливост, с настоящото изказвам своята воля относно съдбата на цялото мое движимо и недвижимо имущество след моята вече близка кончина.
Завещавам принадлежащия ми във Венеция Мраморен дворец с всички негови художествени и научни сбирки на моя роден град Венеция и възлагам управлението на двореца музей на досегашния пазител на сбирките, високоучения доктор Томазо Буоти дотогава, докато той самият не пожелае да напусне тази длъжност.“
При четенето на това място челото на патер Фулвио ди Грачиолани се помрачи от лека сянка, но той потърси с очи доктор Буоти и изобрази на лицето си най-сладка усмивка. На свой ред Буоти му отговори с много вежлив поклон.
„Цялото мое останало движимо и недвижимо имущество, с изключение на посочените в по-долните параграфи единични или постоянни разходи, разпределям по следния начин:
Земите и именията, намиращи се в Южна Франция, Ломбардия, Генуа и Венеция, с изключение на Мраморното палацо и «Вила дей Фиори», и паричните ми средства, вложени в ценни книжа на сума два милиона скуди, оставям на моя внук граф Карлос д’Еляно — възпитаник на испанския сеньор, Бернардито Луис, — осил досега условните имена Алонзо де Лас Падос и Чарлз Чембей.“
Перуките, тонзурите и прическите на дамите, открояващи се в залата над облегалата на креслата пред катедрата, се раздвижиха. Из залата се понесе заглушен шепот. Очите на патер Фулвио неспокойно зашариха по целия лист. Групата чужденци в ъгъла около бюста на граф Паоло се завълнува. Старият синьор с моряшка камизола енергично ръкомахаше, шепнеше си със съседите и разтърсваше лулата, която стискаше в юмрука си.
„Съкровищата в тайното избено помещение на Мраморното палацо, състоящи се от скъпоценни камъни и фамилни сребърни сервизи на обща стойност половин милион скуди, предавам на моята внучка Изабела като сватбен подарък в деня на нейното бракосъчетание с вирджинския ескуайър мистър Реджиналд Мърей.
Въвеждането на моите внуци Карлос и Изабела в правата на наследството възлагам на отдавнашното доверено лице на моето семейство сеньора Естрела Луис ел Гора и съвместно с нея на моя приятел и благодетел синьор Томазо Буоти, на които завещавам: на първата, сиреч на сеньора Луис, сумата от сто
