— Да, учителю мой, прочетох ги и добре ги скрих. Никой не ги е виждал у мен.
— Разумно си постъпил, защото тези книги са забранени. Те учат на справедлив живот и любов към ближния, в ръцете на борците за правда те са кама, която ще пробие ризницата на злото! Когато пораснеш, Джордж, трябва да вземеш в ръката си тази кама, защото твоят разум е ясен и душата ти — чиста. Ти си син на трудови хора, не е ли тъй?
— Да, баща ми беше премазан във фабриката, а ние с брат ми Том чезнехме в корабостроителницата, докато не ни помогнаха добри хора… Учителю, аз много искам по-скоро да вляза във вашето братство.
— Сине мой, ти си още много млад, за да поемеш върху себе си толкова тежка клетва. Но след време, когато докажеш на дело готовността си да се жертвуваш заради равенството между всички хора, ти ще станеш не само член на братството, но може би и негов водител, като заместиш онзи, чийто час ще удари!
— Изпитайте ме, учителю!
— Още сега ще ти възложа нещо: намери ми в града малка квартира, по-близо до предградието, където живеят работниците от корабостроителницата и манифактурите.
— Ще го изпълня с радост. А на мене ще позволите ли да идвам при вас?
— Да, сине мой, там ние често ще се виждаме.
— Но това е твърде леко поръчение! Поверете ми нещо по-рудно, по-опасно.
— Сине мой, ако искаш да знаеш, опасно е дори да говориш с мен, опасно е да стоиш до мен тук, край тия шумни вълни. Но аз имам за тебе и още едно, истинско, трудно поръчение. В борбата за правда и свобода то не е маловажно.
— В борбата за правда и свобода!… Мисля, ще мога да умра за това!
— Животът е висш божи дар и трябва да се отдава по-скъпо. Не гибел, а победа — тази е нашата цел… Та ето, възлагам ти: бавно, настойчиво, търпеливо събирай всичко, което успееш да узнаеш за… най-злия враг на бълтънските труженици, за собственика на „Северобританската търговска компания“. Окръжава го някаква важна тайна. Братството трябва да проникне в нея, за да се бори успешно с този слуга на дявола. Името на този човек е…
— Знам. Това е виконт Ченсфилд!
5
Полковник Хауерстън сложи настрана томчето на Стерн, натъпка лулата си и пусна колелце дим в ъгъла на стаята.
В странноприемницата „Бялата мечка“ беше се възцарила тишина. Нощният пощенски дилижанс, след като изсвири с тръбата под прозореца на полковника, продължи пътя си и навярно вече се клатушкаше по заснеженото шосе. Затихнаха и стъпките на слугите в коридора; от долния етаж вече не се чуваше тракането на съдове и само неспокойният съсед на полковника, заемащ малката стая редом с просторните покои на Хауерстън, все още нещо си мърмореше и се суетеше отвъд стената. Този мърморещ клерк от някаква си шотландска фирма се караше на слугата и проклинаше морския офицер, който бе заел с управителя на „Северобританската компания“ последните две свободни места в дилижанса.
— Нито ден повече няма да остана във вашия вертеп! — негодуваше старецът. — незабавно ще напусна това разблудно място, където собственикът безбожник нарочно прави така, че наемателят да не може навреме да замине! Нека да не си въобразява, че след като ме е задържал още едно денонощие, ще изтръгне от мене пари за престоя!
— Хелоу, мистър Стейбълд! — извика полковникът, комуто омръзна кавгата зад стената. — какво ви е хвърлило в такова негодувание? Наминете при мен и охладете злобата си с глътка хубав херес!
Стейбълд, с дългополо кожено наметало, влезе в стаята на полковника, като продължаваше да излива недоволството си. Домакинът го покани да седне на масата и сложи чаша пред него. На чашка между двамата наематели се завърза разговор и негодуванието на стария клерк поулегна. Той сухо поблагодари на полковника и се прибра в стаята си, като се отказа, по приятелския съвет на Хауерстън, от намерението си да напусне странноприемницата.
Полковникът вече се готвеше да се разсъблече и да загаси свещта, когато слугата му подаде писмо, току що донесено от пратеник на Уудро Крейг.
Хауерстън прочете набързо листа, наметна халата вместо съблечения вече мундир и се спусна на първия етаж, където квартируваха съпровождащите го офицери. Един от тях, капитан Бред, полковникът завари да пише доклад до министъра. Офицерът вдигна към началника си уморени очи и уловил скрито тържество и радост по лицето на Хауерстън, запита:
— Да не са получени нови вести за Меджерсън, господин полковник?
— Ненапразно обърнах внимание върху моя съсед! — отговори полковникът. — току що получих подробности по разпита на тази глупачка Бингъл. Нейният наемател Ханслоу, агент на Меджерсън, засега се е измъкнал. Но още вчера сутринта същият този Ханслоу помогнал на Меджерсън да измени външността си и да се превърне в шотландски клерк. Та ето: моят съсед и приятел шотландският клерк Арчибалд Стейбълд е именно вождът на лудитите Елиът Меджерсън! Незабавно наредете най-строго да бъде следен, с един удар ще заловим цялата му шайка!
Рано сутринта на следния ден от портата на бълтънската корабостроителница бързо излезе един юноша на около петнадесет години с чиста куртка и синя сукнена баретка с тока. Пазачът, който го пропусна, проследи с усмивка момчето — толкова непосредствено беше отразена на лицето му радостта от свободата и възможността да прекара неделния ден у дома си.
Недалеч от вратата един уличен продавач, предлагащ на минувачите банички и кифли, подвикна на юношата:
— Къде бързате така, млади човече? Няма ли да си купите нещо за закуска? Никъде няма да намерите по-обра и по-прясна стока от моята!
Момчето килна баретката си на тила, при което златистите му къдрици се пръснаха по раменете, бръкна с ръка в джоба на куртката и се спря замислен пред таблата.
— Ето тези банички струват по три пенса. Седнете тука на дънерчето и опитайте баничките. Как се казвате и какво работите в корабостроителницата?
— Казвам се Джордж Бингъл. Работя като чертожник в канцеларията.
— Познах те, Джордж, по приликата е брат ти — като сниши глас, рече продавачът. Чуй какво ще ти кажа: у вас се случи нещастие.
Юношата трепна и баничката падна от ръцете му.
— Не се плаши, майка ти и брат ти са здрави. У тях живееше един наемател на име Ханслоу. Снощи дошла полиция, претърсила цялата къта и изплашила майка ти. Сега из целия град търсят вашия квартирант.
— А какъв е този Ханслоу?
Продавачът се наведе към ухото на момчето:
— Той е приятел на твоя брат Том и се крие от полицията, защото е… син на свободата, разбра ли?
— Ханслоу — син на свободата? Заедно с лудитите ли е?
— Позна! Ханслоу изцяло се е доверил на Том и Том иска да му помогне да избяга от Бълтън…
— Слушайте, а къде е сега Ханслоу?
— Скрил се е. Вчера ха-ха да го хванат. Търсят го и засега трябва да изчезне от Бълтън за един месец. Но той непременно ще се върне.
— А как да му се помогне?
— Помогни му тайно да се види с Том и никому не казвай за нашия разговор.
— Какво да предам на Том?
— Кажи му след четири седмици, четвъртъка в навечерието на първи март, да дойде тук, ето в тази градина зад къщичката, към единадесет дванадесет часа вечерта. Ханслоу ще се срещне с него.
— Добре! Давам дума! Още днес ще предам това на Том и никому няма да кажа нито думица.
Беше вече неделя по пладне, когато съседът на полковник Хауерстън се размърда в стаята си. Без да
