— Юначага си ти, Том! Сега още нещо: знаеш ли кораба „Окриленият“?
— Знам го. Сега той стои на кея до самата корабостроителница… Само че… на него е вече екипажът.
Да, от него именно да се пазиш. Внимавай да не те забележат от този кораб… Ето патрулът се връща, време е вече!… Тук съм извадил една дъска от стобора, промъкни се през дупката. Аз ще ти подам сандъчето и ще те чакам тук. През цепнатината ще те наблюдавам. Когато тръгнеш обратно, дръж посока към ей този фенер, дупката в стобора е малко по-надясно от него. Гледай да не попаднеш в нечии лапи… А пък ако те хванат… ще те освободя! Само че… не си забравил адреса на сина на Бернардито, нали?
— Не, не съм го забравил. Подайте сандъчето, дядо Матю…
Момчето се промъкна през отвора, направен в стобора. Фернандо му подаде сандъчето и пъшкайки, Том го понесе в тъмнината натам, където върху фона на сивото нощно небе слабо се очертаваха силуетите на крановете и на строящите се кораби. С ухо към цепнатината на стобора, испанецът не чуваше нищо друго освен шумоленето на вятъра в голите клони на градината. Някъде откъм кея, вероятно от борда на „Окриленият“, се раздаде звънът на корабна камбана и часовникът на катедралата сякаш в отговор удари полунощ.
Фернандо стоеше край стобора, притиснат към стълба. Най-близкият фенер се люшкаше на петдесетина крачки и сянката на стълба прикриваше фигурата на испанеца. След като обходи корабостроителницата, патрулът отново се върна при вратата. Войниците отидоха да се посгреят в караулната. Някъде лаеше куче. Минутите течаха мъчително бавно. Цареше тишина и редкият далечен кучешки лай не нарушаваше, а като че ли подчертаваше тази пълна нощна тишина.
Внезапно в мрака, там, където над кея се издигаха мачтите на „Окриленият“, се раздаде вик. Фернандо се мъчеше през пролуката да различи нещо в тъмнината. С кинжала си се опита да разтвори дъските, но здравото дърво не се поддаваше. Светлина от фенери се замярка сред високите платформи с кораби. Дочу се тропот от подковани ботуши. Испанецът опря коляно в гредата, хвана се за шиповете на стобора, издигна се на ръце и погледна през оградата. Той видя момчето, което презглава тичаше към стобора. Но малкият се беше объркал в тъмнината и бързаше, препъвайки се, право срещу фенера!
След момчето тичаше тежко един моряк с широкопола шапка и индийска куртка; той държеше в ръката си дълга карабина. Преследвачът беше още далеч от момчета, което обаче се защура пред стобора и не можеше да намери спасителната дупка.
Фернандо се колеба само миг. С един скок той се намери долу, до стобора на отвъдната страна. Момчето се сепна, но като позна испанеца, се спусна към него. Фернандо успя да вдигне момчето; прехвърли го през горния край на дъските и Томас Бингъл, прескачайки през острите шипове, зашеметен се търколи в градинката и хукна стремглаво през задните дворове.
Спасителят му стреля с пищова си срещу наближаващия враг. Преследвачът клекна на едно коляно и вдигна карабината, докато испанецът, хванал се за железните шипове, се напрегна да ги прескочи. В същия миг в дъното на корабостроителницата нещо избумтя и по цялата околност се разнесе глух тътен. Червен сноп се издигна към небесата и десетки огнени змии се загърчиха в тъмната нощ, озарявайки я с взривове, искри и настървени огнени езици. Силният вятър подхвана летящите искри.
Първомартенската зора още не бе се сипнала над Бълтън, когато лондонският дилижанс наближи града. Норуард дръпна перденцето от прозореца на каретата и втренчено се взря в мрака, където вляво от пътя тъмнееха заснежените дървета и постройки на Ченсфилд. Останалите пасажери на дилижанса мирно похъркваха на друсащите с седалки.
Внезапно тревожният вик на кочияша разбуди всички пасажери.
— Бълтън пак има пожар! Гори или в пристанището или някъде наблизо до пристанището!
— Карайте бързо! — свирепо проговори Норуард, втренчен в неподвижното зарево, обхванало половината от хоризонта.
Тежката карета се понесе по-бързо. Кочияшът всяка минута стоварваше камшика си по конските гърбове и скоро под железните шини на дилижанса затропаха камъните на бълтънските калдъръми.
Норуард и Блякууд, предчувствувайки страшното бедствие, изскочиха от каретата, щом видяха първия файтонджийски кеб.
— На пристанището! — никна Норуард. Развиделяваше се вече, когато мокрият кон, раздувайки тежко хълбоци, докара в тръс кеба до пристанището. Пламъците на гигантския пожар, който вилнееше близо до пристанищните постройки, бяха превърнали нощта в червен, страховит ден. В морето трептяха отблясъците на огъня.
— Корабостроителницата на Патерсън! О, дявол да го вземе! Към корабостроителницата!
Но се оказа невъзможно да се приближат до нея.
Край вратата се бе струпала гъста тълпа зяпачи, с мъка задържана от верига полицаи. Двамата пристигнали скочиха от екипажа и се спуснаха към вратата. Полицаите отстъпиха и Норуард и Блякууд се втурнаха в двора. Огнена буря бушуваше над корабостроителницата. Горяха платформите. Водните струи на пожарните помпи достигаха не по-високо от половината на огнените вихри и изригвания.
Шепа хора се тълпяха встрани, край стобора. Под самия стобор лежеше, широко разперил ръце, един човек с пронизана глава. Над него, опрян на карабината, се бе навел Джозеф Лорн, без шапка, с обгорели дрехи. Главата му бе омотана с окървавен парцал.
Когато Норуард се приближи до тази група, той ясно различи в червения отблясък на пожара, че на лявата ръка на убития липсва безименният пръст. Трупът лежеше по очи, полегато подстриганите бакенбарди се къдреха край слепоочията.
Норуард обгърна с поглед корабостроителницата. Зад огнения вихър не можеха да се видят нито кеят, нито брегът. От нетърпимата жега дъхът спираше и очите сълзяха. Вятърът измиташе в морето облаци искри, които гаснеха в оловните води.
— Корабът? — задъхвайки се, запита Норуард, като докосна Лорн по рамото.
Вместо отговор Лорн показа с ръка към морето. Норуард Блякууд погледнаха натам, но не можаха да видят нищо друго освен бушуващия пламък.
В следния миг рязък порив на вятъра отхвърли стената от червен дим настрана: далеч на хоризонта и тримата видяха силуета на кораб, озарен от отблясъците на пожара.
Норуард въздъхна, направи няколко крачки встрани и безсилно се повали в ръцете на грижливо подхваналия го моряк.
Два часа по-късно, когато корабостроителницата на Патерсън представляваше само една огромна камара от тлеещи въглени, на „Окриленият“ очакваха пристигането на капитана и на помощника му Джозеф Лорн. Лодката им се люлееше върху кротките вълни край стената на кея в пристанището. Блякууд и Джозеф Лорн стиснаха ръка на Норуард и седнаха в лодката.
Норуард гледаше мълчаливо след тях, докато лодката не се скри зад корпуса на кораба. От далечния рейд долетя шум от изтегляни котвени вериги. Над гротмачтата се издигна вимпелът.
Корабът оживя, направи завой и платната като листа на бели цветове едно след друго започнаха да се разгъват по рейте. Накрай, осветена от първите лъчи на слънцето, бялата грамада на кораба, напускайки своята догаряща люлка, потегли срещу неизвестната и невярна съдба.
ГЛАВА ОСМА
ОГЪН НА ОТКРИТО
1
Декемврийските бурни дъждове миеха палубата на „Орион“. Океански вълни, дълги колкото половината хоризонт, се носеха срещу брига, пречупваха се със свистене и плясък и с устрем се удряха в борда.
Корабът стенеше. В дълбоките му тъмни недра всичко скърцаше: дървото се триеше о дърво, водата насъбрала се в трюмовете, клокочеше. Мачтите кънтяха под многотонния товар на влажните платна. От брезентовите куртки на екипажа течеше вода, ноктите на моряците, които връзваха на открито възлите на въжетата, се чупеха. Но лейтенант Уент, както преди, всеки ден отбелязваше на картата десетките мили, изминати по посока на усамотения остров: и както преди бригът „Орион“, заравяйки се до самия бушприт в
