изражение, второто — мрачно, третото — тъжно, а четвъртото — заспало. Всяко от лицата бе замръзнало в определена гримаса и изобщо не я сменяше, но притежателят им можеше съответно да обърне напред онова лице, което отговаряше на моментното му душевно състояние. Това беше демонът Четири четвърти, наричан още Темпераментник.
Другият пешеходец беше от така наречените във Фантазия кефалоподи или главокракови, по-точно същества, които се състоят само от глава и много дълги и тънки крака, без тяло и ръце. Главокраковите странстват непрекъснато по света и не живеят на постоянно място. В повечето случаи те обикалят на групи от по няколкостотин, много рядко могат да се срещнат по единично. Хранят се с билки. Този тук, който бе коленичил пред Бастиан, изглеждаше млад и червенобузест. Трите други създания, които бяха възседнали коне, едва ли по-големи от кози, бяха едно джудже, един фантом шегобиец и една самодива. Джуджето имаше златна диадема на челото и по всичко личеше, че е княз. Фантомът шегобиец можеше трудно да бъде разпознат, защото всъщност представляваше само една сянка, която никой не хвърляше. Самодивата имаше лице на котка и дълги златисти къдрици, които го обгръщаха като плащ. Цялото й тяло бе покрито със същата рунтава златиста козина. Тя не беше по-голяма от петгодишно дете.
Един от другите посетители яздеше вол и идваше от страната на засафранийците, които се раждаха стари и умираха, когато станат кърмачета. Този тук имаше дълга бяла брада, голо теме и съвсем набръчкано лице, така че за засафранийските условия беше приблизително на възрастта на Бастиан. Един син арабски дух бе дошъл на камила. Той беше дълъг и тънък, а на главата си носеше огромен тюрбан. Тялото му беше човешко, макар горната част от него, която не беше облечена и пращеше от мускули, да лъщеше като син метал. Вместо нос и уста на лицето му имаше голям орлов клюн.
— Кои сте вие и какво искате? — попита Хикрион малко троснато. Той, изглежда, не беше съвсем убеден, че посетителите са безобидни, макар да бяха поздравили според етикецията, и той единствен не изпусна дръжката на меча си.
Демонът Четири четвърти, който до този момент показваше сънливото си лице, обърна сега напред веселото и каза, като се извърна към Бастиан, без изобщо да се съобразява с Хикрион:
— Господарю, ние сме князе от различни страни на Фантазия, всеки от нас е изминал дълъг път, за да те поздрави и да помоли за помощ. Новината, че си дошъл, прелетя от страна на страна, вятърът и облаците повтарят само твоето име, плисъкът на вълните в морето възхвалява твоята слава, всяко поточе ромоли и разказва колко си всемогъщ.
Бастиан хвърли поглед към Атрею, но той гледаше демона сериозно и едва ли не строго.
По устните му не се прокрадваше и най-малка усмивка.
— Ние знаем, че си създал Нощната гора Перелин и Пустинята на цветовете Гоаб — продължи синият арабски дух и гласът му звучеше като пронизителен крясък на орел. — Знаем, че си ял, пил и си се къпал в огъня на Пъстрата смърт, след което никой друг във Фантазия не би оцелял. Знаем, че си пребродил Храма на хилядата врати, а също какво се е случило в сребърния град Амаргант. Знаем, господарю, на какви чудеса си способен. Всичко, което кажеш, се сбъдва. Затова те каним да ни гостуваш и те молим да бъдеш снизходителен и да ни дадеш да се порадваме на собствена приказка, защото си нямаме.
Бастиан помисли, после поклати глава:
— Сега не мога да направя онова, което очаквате от мен. По-късно може би ще успея да ви помогна. Но първо трябва да се срещна с Детската царица. Затова ми помогнете да намеря Кулата от слонова кост!
Съществата, изглежда, никак не се разочароваха. След като набързо се посъветваха, заявиха, че много се радват на предложението на Бастиан да го придружат. И малко след това колоната, която сега приличаше на малък керван, тръгна на път.
През целия ден към тях се присъединяваха нови пришълци. От всички посоки се стичаха не само пратениците, за които Атрею съобщи предния ден, а много повече. Сред тях имаше горски духове с рога и крака на елен, огромни нощни демони, нежни феи на цветята, малки добри зелени духове, ездачи на бръмбари, триноги, един петел с чизми, голям колкото човек, и един елен със златни рога, който бе облечен с нещо като фрак и ходеше напето.
Сред пришълците се срещаха много създания, които нямаха и най-малка прилика с човека. Имаше например мравки с медни шлемове, странни по форма странстващи скакалци, свирещи животни, които бяха с дълги клюнове като флейта, а също и трима от така наречените локвари, които се движеха по твърде странен начин, като — ако може така де се каже — при всяка крачка се стичаха и образуваха локва, а после отново приемаха нормалния си вид. Но най-невероятното от всички новодошли създания беше един двойчо, чиято предна и задна част се движеха независимо една от друга. Той имаше далечна прилика с хипопотам, само че кожата му беше на червени и бели ивици.
Междувременно бяха пристигнали около стотина нови създания. Всички бяха дошли, за да поздравят Бастиан, Спасителя на Фантазия, и да го помолят да им съчини собствена приказка. Но първите седмина бяха обяснили на новодошлите, че най-напред трябва да отидат до Кулата от слонова кост. И всички се съгласиха да се включат в шествието.
Хикрион, Хисбалд и Хидорн яздеха заедно с Бастиан начело на колоната, която междувременно бе станала доста дълга.
Привечер те стигнаха до водопада. А с настъпването на нощта колоната напусна по-високата равнинна местност и тръгна надолу по лъкатушеща планинска пътечка, като се озова в Гората от орхидеи. Това бяха петнисти и малко обезпокоителни на вид гигантски цветове. Затова решиха, когато разпъваха стана си, за всеки случай през нощта да поставят постове.
Бастиан и Атрею набраха в голямо количество от растящия наоколо мъх и си направиха мека постеля. Фухур се сви на кълбо около двамата си приятели, с глава към тях — така те се оказаха изолирани и запазени от евентуално нападение като в голяма пясъчна крепост. Въздухът беше топъл и ухаеше странно. Тази недотам приятна миризма идваше от орхидеите. Усещаше се нещо, което предвещаваше беда.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Виждащата ръка
Фини капчици роса, осветени от утринното слънце, блестяха по цветовете и листата на орхидеите. Керванът потегли отново на път. През нощта нямаше никакви произшествия, като се изключи пристигането на нови пратеници. Така че дружината вече наброяваше триста души. Наистина си струваше да се види тази колона от тъй различни същества.
Колкото повече навлизаха в Гората от орхидеи, толкова по-невероятни форми и багри придобиваха цветовете й. Скоро рицарите Хикрион, Хисбалд и Хидорн установиха, че тяхното безпокойство, накарало ги да поставят постове, не е било съвсем неоснователно. Много от тези растения бяха хищници. Големината им позволяваше да нагълтат цяло теле. Наистина орхидеите не можеха сами да се движат дотолкова постовете бяха ненужни, — но ако някой се допреше до тях, те го сграбчваха като с железни клещи. На няколко пъти рицарите трябваше с мечовете си да освободят ръката или крака на някой спътник, като за тая цел накълцваха на парчета целия цвят.
Бастиан яздеше Иха и непрекъснато бе обграден от всевъзможни фантазийски същества, които искаха да му направят впечатление или най-малкото да го зърнат. Но Бастиан яздеше мълчаливо, а лицето му дори не трепваше. В него се бе събудило ново желание, което за първи път го правеше навъсен и дори недостижим.
Макар и да се помириха, имаше нещо в поведението на Атрею и Фухур, което много го дразнеше. Те се отнасяха към него като към невръстно дете, за което се чувстват отговорни и трябва да го бавят и поучават. Ако правилно си спомняше, това започна още от първата им среща. От къде на къде си го позволяваха? Явно нещо ги караше да мислят, че го превъзхождат. Макар че всъщност му желаеха доброто. Несъмнено Атрею и Фухур го смятаха за безобидно момче, което се нуждае от закрила. Но това не му се нравеше, да, наистина не му се нравеше! Той не беше така безобиден! Те ще видят! Искаше да бъде опасен, опасен и да всява страх! Човек, пред когото другите да треперят… дори Фухур и Атрею.
Синият арабски дух — той между другото се казваше Илуан — си проправи път сред тълпата около Бастиан и се поклони, скръстил ръце на гърдите си.
Бастиан спря.
— Какво има, Илуан? Говори!
— Господарю — каза арабският дух с орловия си глас, — поослушах се сред новодошлите ни спътници.
