— В градината сме, господарю — рече слугата. — Извлякох ви с Корбал Броуч навън. И огъня загасих. Сега трябва да отворя всички прозорци…
— Много добре, Емансипор — простена сивобрадият некромант. — Емансипор! — Слугата беше понечил да тръгне.
— Господарю?
— Признавам… донякъде съм… объркан. Дали нямаме някакъв хроничен… недостатък, Емансипор?
— Сър?
— Подценява… о, все едно, Емансипор. Хайде, върши си работата.
— Да, господарю.
— А, освен това си спечели бонус за усилията… Какво би поискал?
Слугата го зяпна, след това поклати глава.
— Всичко е наред, господарю. То си ми е в задълженията. Отивам да си ги свърша.
Некромантът надигна глава и изгледа стареца, забързан към къщата.
— Колко скромен човек — изпъшка той. Огледа разнебитеното си тяло и съсипаните си дрехи и въздъхна. — Чудно, какво ли е останало в гардероба ми?
Доколкото можеше да си спомни — а и предвид скорошните обстоятелства — не беше много.
Загърнат отново в сянка, Бързия Бен закрачи по осеяната със срутена зидария улица. Повечето пожари или бяха загаснали сами, или ги бяха потушили и по никоя от оцелелите сгради не се виждаше светлина през широко зейналите прозорци. Звездите бяха овладели нощното небе, въпреки че мракът властваше над града.
— Адски зловещо — прошепна Таламандас.
Магьосникът изсумтя тихо.
— Какво красноречие. И то от някой, прекарал поколения в урна насред гробница.
— Скитниците като теб нямат никакво чувство за романтика — въздъхна стикснерът.
Тъмната грамада на Хомота затулваше небето отпред. Смътната светлина на факлите по площада очертаваше релефа на ъгловатите каменни стени. Щом излязоха на булеварда, водещ към площада, се натъкнаха на първата група баргасти — седяха около огън, накладен от потрошени мебели. Навесите от насмолено зебло, изпънати между сградите, превръщаха улицата в тунел, странно напомнящ за пазарните улици в Седемте града. От двете страни лежаха спящи. Многобройните огньове рисуваха светли шарки под навесите. Много баргастки воини обаче все още бяха будни и бдителни.
— Хайде да те видим сега как ще минеш през тази гмеж, магьоснико — замърмори Таламандас. — Ще трябва да заобиколим, освен ако не си се вкопчил в това свое шантаво желание да се промъкваш като мишка в къща, пълна с котки. В случай, че си забравил, това са мои родственици…
— Млъкни! — сряза го тихо Бързия Бен. — Приеми, че това е поредното изпитание на партньорството ти — и на лабиринтите.
— Какво? Ще тръгнем направо?
— Да.
— Кой лабиринт? О, само не Д’рисс и този път, моля те — тези камъни…
— О, не. Само ще прогизнем от стара кръв. Няма да влизаме отдолу, Таламандас. Минаваме отгоре. Серк, Пътят на Небето.
— Мислех, че си се изтощил в онова имение.
— И е така. Общо взето. Но можем да се поизпотим още малко.
— Аз не се потя.
— Ами да пробваме, а?
Магьосникът разбули Лабиринта на Серк. Не забеляза някой да им обръща внимание. Очите на Бързия Бен бавно се приспособиха и той улови теченията във въздуха, студени и топли пластове, носещи се успоредно на земята, спиралите, вихрещи се нагоре към небето между насмолените навеси, дирята на минаващите наоколо силуети, утаеният спомен за топлина в камъните и дървото.
— Направо ми се гади — измърмори стикснерът. — Наистина ли се каниш да плуваш в тези течения?
— Защо не? Ние сме толкова невеществени, колкото въздуха около нас. Мога да ни тласна, но проблемът е как да ни задържа. Прав си — не са ми останали резерви. Тъй че зависи от теб, Таламандас.
— От мен? Нищо не знам за Серк.
— Не ти и предлагам да учиш. Това, което ми трябва, е силата ти.
— Това не влизаше в сделката!
— Вече влиза.
Стикснерът се намести боязливо на рамото на Бързия Бен.
— Като извличаш от силата ми, отслабваш защитата, която предлагам срещу отровата.
— И трябва да открием тази граница, Таламандас. Трябва да знам какво мога да извличам от теб при спешност.
— Толкова ли гадно е положението, което очакваш, когато най-сетне се опълчим на Сакатия бог? — попита съществото. — Тези твои тайни планове — нищо чудно, че ги държиш в тайна!
— Бих могъл да се закълна, че се предложи най-самопожертвователно на каузата. Какво, да не би вече да клинчиш?
— Пред такава лудост? Естествено!
Бързия Бен се усмихна на себе си.
— Успокой се, не ти подготвям клада. Нито кроя планове да предизвиквам Сакатия бог. Не пряко, във всеки случай. Веднъж съм се изправял пред него, и това „веднъж“ ми стига. Все пак за откриването на границата бях сериозен. Хайде, дърпай тапата, шамане, и да видим какво можем да направим.
Таламандас изсъска ядосано, но се подчини.
Бързия Бен се надигна от земята и се плъзна напред по най-близкото течение, носещо се по дължината на улицата. Потокът беше прохладен, гмурваше се отдолу под навесите. Миг преди да стигне до най-ниската точка, магьосникът се гмурна в спирала от топлина от един от огньовете. Изстреляха се нагоре.
— Проклятие! — сопна се Бързия Бен, докато подскачаше и се въртеше по горещия стълб. Стиснал зъби, чародеят се пресегна за силата на стикснера… и намери истината, която бе подозирал през цялото време.
„На Гуглата. Отначало и докрай. От баргастките богове едва ли има и една капка солена пикня. Проклетите новодошли са се пръснали и съвсем са изтънели. Чудно, какво ли извлича от енергиите им? Карта има в Колодата, в Дома на Смърт, роля, която от много, много време не е била запълнена. Магът. Мисля, че току-що е намерил лице — изрисувано върху тъп жълъд. Таламандас, май си направил ужасна грешка. А колкото до вас, баргастки богове, ето ви една мъдрост, която да запомните за в бъдеще. Никога не отстъпвайте слугите си на друг бог, защото едва ли ще останат ваши слуги за дълго. Богът най-вероятно ще ги превърне в оръжия… насочени във вашите гърбове.“
„Скъпи баргастки богове, попаднали сте в свят на хищници, много по-гадни от всичко, което ви е заобикаляло в миналото. Късмет имате, че съм тук.“
Придърпа грубо от силата.
Стикснерът се сгърчи, пръстите-вейки се впиха в рамото и врата на магьосника.
В ума си, Бързия Бен стисна жестоко силата на Господаря на Смърт и задърпа.
„Ела ми, кучи сине. Сега ще си поприказваме двамата.“
В стиснатата му ръка имаше грубо парче изпъната тъкан. Дъхът на Смърт се изля върху чародея — натежало от гняв присъствие.
И съвсем безпомощно в хватката на смъртен.
Бързия Бен се изсмя дрезгаво.
— Дотук с границите. Да се съюзиш ли искаш с мен, Гугла? Е, добре, ще си помисля хубаво, въпреки измамата. Но ще трябва да ми кажеш какво си намислил.
„Проклет глупак!“
Гласът на Гуглата изтътна в черепа му, надигайки вълни от болка.
