— Я по-кротко — изръмжа Бързия Бен. — Че да не те измъкна от кожицата ти. Тогава Финир няма да е единственият бог, чиято игричка е свършила.
„Домът на Оковите трябва да бъде отречен!“
Чародеят примига, стъписан от думите на Гуглата.
— Домът на Оковите? Това е отровата, която се мъчим да спрем, нали? Треската на Бърн — заразените лабиринти…
„Господарят на Колодата трябва да бъде убеден, смъртни. Домът на Сакатия бог си намира… привърженици.“
— Чакай малко. Привърженици? Сред пантеона?
„Предателство. Да. Полиел, Господарката на мора, кандидатства за ролята на Съпругата на Краля в окови. Нает е… Херолд. Древен воин иска да стане Похитителя; междувременно Домът е намерил в една далечна земя своя Смъртен меч. Моври вече прегръща Трите — Сакатия, Прокажения и Глупака — които са на мястото на Вретенаря, Зидаря и Войника. Най-тревожното от всичко е, че древна сила тръпне около последната злокобна карта… Господарят на Колодата не трябва да остане сляп за заплахата.“
Бързия Бен се навъси.
— Капитан Паран не е от конете с капаци, Гугла. Всъщност той вероятно вижда нещата по-ясно и от теб — доста по-безстрастно, най-малкото, и нещо ми подсказва, че точно такъв хладен разум ще ни е необходим, когато дойде време да взимаме решение. Във всеки случай Домът на Оковите може да е твоят проблем, но отровата в лабиринтите е моят. — „Както и онова, което причинява на Бърн.“
„Подвели са те, магьоснико. Оставил си се да те отвлекат. Никакви отговори няма да намериш, и никакви решения в Панион Домин, защото Пророкът е в центъра на съвсем друга история.“
— За това вече съм се сетил, Гугла. Все едно, решил съм да го разнищя този кучи син — и силата му.
„Което няма да те доведе до нищо.“
— Така си мислиш ти — отвърна ухилен Бързия Бен. — Ще те повикам отново, Гугла.
„И защо да отвръщам на призива ти? Ти не искаш да чуеш и една дума, която…“
— Чух. Но помисли над това, боже. Баргастките богове може да са млади и неопитни, но това няма да продължи дълго. Освен това младите богове са опасни богове. Оставиш ли им белег, няма да забравят този, който им е нанесъл раната. Ти предложи помощта си, така че просто го прави, Гугла.
„Смееш да ме заплашваш…“
— Е, сега кой не слуша? Не те заплашвам. Само те предупреждавам. И не само за баргастките богове, при това. Трийч си е намерил достоен Смъртен меч — не можеш ли да го усетиш? Ето ме мен, на повече от хиляда крачки съм от него, с поне двайсет стени помежду ни, а аз го усещам. Загърнат е в болка и смърт — близо е, вече държиш душата му. Той не е твой приятел, Гугла. Той е Смъртен меч.
„Мислиш ли, че не приех с радост това, което той ми донесе? Трийч ми обеща души, а човешкият му слуга ми ги осигури.“
— С други думи, Тигърът на лятото и баргастките богове са изпълнили своята част от сделката. Гледай и ти да направиш същото — и това включва освобождаването на Таламандас, когато дойде моментът. Придържай се към духа на споразумението, Гугла… освен ако нищо не си научил от грешките, които допусна с Дасем Ълтър…
Чародеят усети лумналия гняв от Господаря на Смърт, но богът все пак си замълча.
— Да — изръмжа Бързия Бен, — помисли над това. Междувременно ще ми отпуснеш малко от силата си, колкото да мога да прелетя над тази тълпа баргасти до площада пред Хомота. След това ще се оттеглиш, достатъчно далече, за да дадеш на Таламандас свободата, която уж му се полага. Навъртай се зад изрисуваните му очи, ако желаеш, но не по-близо. Докато не реша, че ми трябваш отново.
„Един ден ще си мой, смъртни…“
— Несъмнено, Гугла. Междувременно ще блаженстваме в това очакване, нали? — С тези думи чародеят пусна наметалото на бога. Присъствието потръпна и се отдръпна боязливо.
Силата се укрепи, въздушните течения задърпаха Бързия Бен и стикснера, вкопчен за рамото му, над навесите.
— Какво стана? — изсъска Таламандас.
— Всичко е наред — промърмори магьосникът. — Добре ли я чувстваш силата, стикснер?
— Да, да. Виж, тая мога да я използвам.
— Радвам се да го чуя. Хайде, води към площада.
Тънка мъгла застоял дим забулваше звездите в небето. Капитан Паран седеше на стълбите пред главния вход на Хомота. Точно отпред, в края на широкия булевард, се издигаше порталната караулка. Зад зейналата порта на площада мъждукаха светлините на баргастките огньове, проблясващи в тъмните мъгли.
Малазанецът беше изтощен, но сънят му убягваше. Мислите му бяха странствали по безброй пътеки, откакто се бе разделил с Кафал преди две камбани. Баргастките шамани продължаваха работата си в залата — разглобяваха канутата и събираха древните оръжия. Извън тази зала и оживената дейност в нея, Хомотът изглеждаше буквално запустял и безжизнен.
Празните коридори неизбежно водеха Паран до онова, което си представяше, че изглежда сега имението на родителите му в Унта, с мъртвите му вече майка и баща, с Фелисин, окована в някаква рудничарска яма на хиляда левги, и със скъпата му сестра Тавори, обитаваща десетки богато обзаведени стаи в двореца на Ласийн.
Къща, останала самотна със спомените си, плячкосана от слуги, стражи и улични крадци. Дали адюнктата изобщо бе минала покрай нея? Дали беше извърнала мислите си към нея в твърде натоварения си ден?
Не беше от тези, които се поддават на чувства. Бе хладнокръвна и със студен поглед и за нея бе присъща бруталната рационалност, прагматизмът с хилядата добре наточени остриета — за да порежат всеки, който е достатъчно глупав, за да я доближи.
Императрицата сигурно беше безкрайно доволна от новата си адюнкта.
„А ти, Фелисин? С твоята широка усмивка и палаво играещи очи? Няма свян в мините на Отатарал, нищо, което да те защити от най-лошото в човешката природа. Все пак сигурно те е взел под крилото си някой жалък сводник или бияч.“
Стъпкано цвете.
„Но сестра ни все пак си е наумила да те измъкне — дотолкова поне я познавам. Като нищо може да е вкарала там един-двама твои пазители, докато изтече срокът на присъдата.“
„Обаче това, което ще освободи, няма да е дете. Никога вече. Никаква усмивка и нещо твърдо и гибелно във весело играещите ти очи. Би трябвало да намериш друг път, сестрице. Богове, трябваше да убиете Фелисин тутакси — това щеше да е проява на милост.“
„А сега… Сега се боя, че един ден ще платите скъпо…“
Паран бавно поклати глава. Незавидна беше участта на семейството му. „Разкъсано от собствените ни ръце. И ние, децата, вече сме поели всеки собствения си път.“ Вероятността тези пътища един ден да се слеят изглеждаше безкрайно далечна.
Изтърканите стъпала пред него бяха зацапани с пепел; сякаш единственият оцелял в този град беше камъкът. Някак строга и тъжна изглеждаше тъмнината наоколо. Нямаше ги звуците, които уж трябваше да съпътстват нощта. „Близо е сякаш Гуглата в тази нощ…“
Едно от тежките крила на вратата зад него изскърца и се отвори. Капитанът погледна през рамо и кимна.
— Смъртен меч. Изглеждате добре… отпочинал.
Едрият мъж се намръщи.
— Чувствам се пребит до смърт. Зла жена.
— Често съм чувал мъже да казват това за жените си и винаги съм долавял нотка на задоволство в оплакванията им. Както и сега.
— Да, прав си. Странна работа.
— Стъпалата са широки. Седни до мен, ако желаеш.
