— Нима? Но аз бях сериозен, капитане.
— О.
Грънтъл го изгледа и се ухили:
— Метнах те.
Плъзгащото се надолу хладно течение отнесе Бързия Бен до грапавите камъни на площада. На десетина крачки отпред се издигаше порталната караулка. Зад нея, на широките ниски стъпала пред цитаделата, седяха капитан Паран и Смъртният меч.
— Точно двамата, с които исках да поговоря — измърмори чародеят, докато пускаше Лабиринта на Серк.
— Никакви спорове повече — отвърна кацналият на рамото му Таламандас. — Тия двамата са много силни…
— Успокой се. Не очаквам противоречия.
— Е, аз ще се направя на невидим, за всеки случай.
— Твоя работа.
Стикснерът изчезна, макар че пръстчетата си останаха впити в наметалото на чародея.
Бързия Бен се приближи и двамата вдигнаха глави.
Паран кимна за поздрав.
— Последния път, когато те видях, те мъчеше треска. Радвам се, че изглеждаш по-добре. Грънтъл, това е Бързия Бен, от Мостоваците.
— Маг.
— И това също.
Грънтъл изгледа за миг чародея и Паран долови как тревожно помръдна звярът зад кехлибарените котешки очи.
— Миришете на смърт и това никак не ми харесва.
Бързия Бен се сепна.
— Тъй ли? Компанията, с която общувах напоследък, беше неприятна, да. Но се наложи.
— Само това ли?
— Надявам се, Смъртни мечо.
За миг очите на Грънтъл блеснаха в жестока закана, после бавно помръкнаха. Той сви рамене.
— Един Мостовак спаси живота на Стони, тъй че ще си държа юздите здраво. Поне докато не се скъсат.
— Приеми го — обърна се Паран към Бързия Бен, — като малко по-сложен начин да ти се каже, че скоро трябва да се окъпеш.
— Хумор у теб? Най-после някаква промяна.
— Промени колкото искаш напоследък — съгласи се Паран. — Ако искаш да се включиш в компанията, те са в казармата на джидратите.
— Всъщност нося ти съобщение от Уискиджак.
— Успял си да се свържеш с него? Въпреки отровените лабиринти? Впечатлен съм. Е, цял съм слух. Какви са новите заповеди за мен?
— Бруд е поискал нови преговори — каза Бързия Бен. — С всички командири, включително Грънтъл, Хъмбръл Тор и който там е останал от Сивите мечове. Можеш ли да съобщиш за поканата на всички особи тук в Капустан?
— Мисля, че да. Това ли е?
— Ако имаш доклад за Уискиджак, мога да му го предам.
— Не, благодаря. Ще му го предам лично като се видим.
Бързия Бен се намръщи. „Така да бъде.“
— Колкото до другото, най-добре да поговорим насаме, капитане.
Грънтъл понечи да стане, но Паран го спря с ръка.
— Мисля, че се досещам за въпросите ти, Бързак.
— Сигурно, но бих предпочел да не е така.
— Толкова по-зле за теб тогава. Ще го кажа простичко. Все още не съм решил дали да одобря Дома на Оковите, или не. Всъщност нищо не съм решил за нищо и може би ще мине доста време, преди това да се промени. А, и не си прави труд да ми оказваш натиск, моля те.
Бързия Бен вдигна ръце.
— Моля, капитане. Никакво намерение нямам да оказвам натиск, след като и аз бях жертва на подобен опит преди малко, лично от Гуглата, и това много ме подразни. Когато някой държи да действам точно по определен начин, инстинктът ми подсказва да направя точно обратното. Ти не си единственият, склонен да разрови боклука.
Грънтъл се изсмя.
— Какво смешно подценяване! Тази нощ май си намерих добра компания! Моля, продължете, магьоснико.
— Само още нещо да добавя — продължи Бързия Бен към Паран. — Едно наблюдение. Може да е погрешно, но не мисля. Капитане, ти си се поболял не от властта, която ти е наложена, а от това, че се противопоставяш на самия себе си. Каквото и да диктуват инстинктите ти, вслушай се в тях. Тях следвай и Бездната да вземе всичко друго. Това е.
— Това твоят съвет ли е, или на Уискиджак? — попита тихо Паран.
Бързия Бен сви рамене.
— Ако той беше тук, щеше да ти каже същото, капитане.
— Познаваш го от много време, нали?
— Да.
Паран помълча и кимна.
— Бях стигнал до същото заключение тази нощ, с помощта на Грънтъл де. Тримата май много ще ядосаме някои твърде могъщи същества.
— Остави ги да скимтят — изръмжа Смъртният меч. — Гуглата ми е свидетел, свършихме много повече, отколкото ни се полага, а те само си седяха и се смееха. Време е да наденем ръкавицата и на другата ръка.
Бързия Бен въздъхна. „Е, Гугла, видя, че се опитах, но само защото Паран не беше склонен да ти се подчини. И май разбирам защо, като се замисля. Тъй че на всяка цена се вслушай в съвета ми: Дом на Веригите ще има. Приеми го и се подготви за това. Време имаш… в изобилие, общо взето.“
„А, и още нещо, Гугла. Ти и приятелите ти богове много дълго настоявахте, че правилата са неоспорими. Сега отстъпете и вижте как ще я подкараме ние, смъртните… Мисля, че ви чакат една-две изненади.“
Изнурени, окаляни, но живи, оцелелите жители на Капустан заизлизаха от последната яма, щом небето на изток започна да изсветлява — бледи като сенки обитатели на корените на града, стряскаха се от светлините на факлите, пъплеха и се трупаха на площада, сякаш не можеха да познаят мястото, което доскоро бяха наричали свой дом.
Щит-наковалня Итковиан отново беше възседнал бойния си кон, въпреки че залиташе при всяко по- рязко движение и главата му се въртеше от умора и от болката в раните. Сега задачата му беше да го виждат. Единственото му предназначение бе да присъства. Познат. Разпознаваем. Вдъхващ успокоение.
Щом настъпеше новият ден, жреците от Съвета на маската щяха да поведат процесия през града, за да внесат и те своя дял успокоение — че властта се е запазила, че все още някой упражнява контрол, че всичко — животът — започва отново. Но тук, в стаения мрак — Итковиан бе избрал точно този час, за да облекчи шока от рухналия град — след като жреците спяха дълбоко в глъбините на Хомота, Сивите мечове, вече триста и деветнайсет на брой с онези, които бяха пазили в тунелите, бяха разставени при устието на всеки тунел и всяко сборно място.
Бяха тук, за да наложат военното положение и да въдворят строг ред, но най-голямата им ценност според Итковиан беше психологическа.
