империя и оставихте Ласийн да се справя сама в първите, най-критични години на управлението й.
— Времената бяха несигурни, Призовнице. Самият Логрос се беше раздвоил. Откриването на оцелели Джагът в Джаг Одан дойде навременно, макар да се оказа краткотрайно отвличане. След това някои наши кланове се върнаха на служба на Малазанската империя.
— И тази ли схизма беше виновна за ренегатите, които преследвате сега?
„А, върна й се умът, остро наточен. Зловеща информация, спор няма. Ренегати сред Т’лан Имасс…“
— Не, Призовнице. Ренегатите са си намерили друг път, който все още остава скрит за нас. В бягството си понякога използват Лабиринта на Хаос.
„Хаос ли? Чудно, на кого ли се кланят сега тия ренегати Т’лан Имасс? Не, не разсъждавай над това. Все още далечна е заплахата, подозира Круппе. Всяко нещо, като му дойде времето…“
— Каква форма на соултейкън приемаш, Олар Етил? — попита Силвърфокс.
— Когато се превъплъщавам, съм немрящата близначка на Тиам, която роди всички дракони.
Настъпи мълчание. Хилядите Т’лан Имасс стояха вкочанени и безмълвни. Сърцето в гърдите на Круппе ритмично отмерваше изтичащото време. Най-сетне той се покашля и пристъпи към Силвърфокс.
— Изглежда, мило дете, че те очакват твоята заповед — каквато и да е там. Едно разумно реше…
Силвърфокс се извърна рязко към него и процеди през зъби:
— Никакви съвети, моля. Това е моят Сбор, Круппе. Остави го на мен.
— Ама разбира се, миличко. Най-покорно се извинявам. Моля, продължавай да си се колебаеш.
Тя се нацупи.
— Нагъл кучи син.
Круппе се усмихна.
Силвърфокс отново се обърна към чакащите Т’лан Имасс.
— Пран Чоул, моля, простете ми за предишните думи.
Той вдигна глава.
— Призовнице, аз съм този, който трябва да моли за прошка.
— Не. Окрал Лом с право осъди моя гняв. Чувствам, че съм чакала тази среща хиляда живота — очакването, напрежението…
Круппе се покашля.
— Хиляда живота ли, Силвърфокс? Я погледни хубавичко тия, дето стоят пред теб…
— Благодаря, но престани, Круппе. Повярвай ми, мога достатъчно добре да се коря и без твоята помощ.
— Разбира се — промърмори той.
Погледът на Силвърфокс отново се спря на Пран Чоул.
— Бих искала да задам на теб и на твоя род един въпрос.
— Очакваме го, Призовнице.
— Има ли останали Джагът?
— С чиста кръв знаем само за един, останал в това селение. Един, който не се крие зад службата на някой бог или в служба на Домовете на Азат.
— И той ще бъде намерен в сърцето на Панион Домин, нали?
— Да.
— С немрящите К’Чаин Че’Малле. Как е възможно това?
Круппе долови колебанието в гласа на Пран Чоул, когато Гадателят на кости отвърна:
— Не знаем, Призовнице.
— И когато той бъде унищожен, тогава какво?
Въпросът сякаш стъписа Хвърляча на кости.
— Призовнице, това е твоят Сбор. Ти си плътта и кръвта — нашата преродена плът и кръв. Когато последният Джагът бъде убит…
— Един момент, ако обичате! — каза Круппе и пристъпи още крачка напред. Силвърфокс му изсъска вбесена, но даруджистанецът продължи: — Пран Чоул, спомняте ли си предостойния Круппе?
— Да.
— Предостойния умен Круппе, нали? Вие казахте, че знаете само за един Джагът. Безспорно точен отговор. Все пак, да се каже това не е същото като да се каже, че е останал един, нали? Следователно не сте сигурни, нали?
Отговори Олар Етил:
— Смъртни, останали са и други. Изолирани. Скрити — научили са се да се крият много добре. Убедени сме, че съществуват, но не можем да ги намерим.
През гъстите немрящи редици сякаш пробяга вълна.
Силвърфокс се извърна към него.
— Как го разбра, проклет да си?
Круппе сви рамене.
— Ненадмината и неописуема скръб. Те наистина желаят да се превърнат в пръст. Ако имаха очи, Круппе щеше да види в тях тази истина ясно изписана. Т’лан Имасс желаят забвение.
— Което бих им дала, стига всички джагъти на този свят да бяха престанали да съществуват — рече Силвърфокс. — Защото това е наложеното ми бреме. Моята съзнателна цел. Да се премахне заплахата от тирания, окончателно, веднъж и завинаги. Едва тогава бих могла да дам на Т’лан Имасс забвението, което търсят — така изисква Ритуалът от мен, защото тази връзка е ненакърнима.
— Трябва да изречеш Оглашението, Призовнице — каза Окрал Лом.
— Да — отвърна тя, без да откъсва гневния си поглед от Круппе.
— Словата ти — добави Пран Чоул — могат да разтърсят оковите на Ритуала.
Тя се обърна рязко.
— Толкова лесно? Все пак… — Отново погледна даруджистанеца и се намръщи. — Круппе, ти измъкна на бял свят една неприятна истина…
— Да, Силвърфокс, но не същата истина, която ти, изглежда, виждаш. Не, друга истина разбули Круппе, по-дълбока и далеч по-горчива…
Тя скръсти ръце.
— И коя е тя?
Круппе огледа морето от немрящи воини, въздъхна и въздишката му бе наситена с чувство.
— Ах, миличко, погледни отново, моля те. Било е жалка измама, не заслужаваща осъждане. Опитай се да разбереш самото начало. Първия сбор. Тогава е имало само един враг. Един народ, от който са се издигали тирани. Но времето тече, нали? И вече властниците и тираните около нас са в изобилие — но Джагът ли са? Не са. Те са хора в по-голямата си част, нали?
— Истината, във всичките й пластове? — продължи той. — Много добре. Силвърфокс, Т’лан Имасс са спечелили своята война. Ако между малцината скрити Джагът се появи нов тиран, той няма да завари света толкова лесен за завладяване, колкото е бил някога. Има богове, които да се противопоставят; не, има дори само асценденти! Мъже като Аномандър Рейк, жени като Корлат — да не би да забрави какво сполетя последния Джагътски тиран?
— Минало е времето, Силвърфокс. За джагътите, а следователно — и за Т’лан Имасс. — Круппе отпусна ръка на рамото й и я погледна в очите. — Призовнице, тази несломими воини са… уморени. Неописуемо уморени. Съществували са стотици хиляди години заради една-единствена кауза. И тази кауза вече е… фарс. Безсмислена. Неуместна. Те искат тя да свърши, Силвърфокс. Опитаха се да го уредят с Келанвед и Първия трон, но усилието им се провали. Затова сътвориха теб, оформиха те в това, в което се превърна. Само за тази задача… Избави ги. Моля те.
Пран Чоул заговори:
— Призовнице, ще унищожим джагъта, който се крие в този Панион Домин. И след това те молим за край. Точно така е, както каза Круппе. Нямаме причина да съществуваме и затова съществуваме без чест, а това ни унищожава. Търсенето на ренегатите Логрос Т’лан Имасс е само началото. Ще губим още от своите родственици, или поне от това се боим.
Круппе забеляза, че Силвърфокс трепери, но думите й, когато се обърна към увенчания с рога шаман, бяха железни.
