наложено, и адски нездравословно. С нейните правила ние съзнателно предаваме своята човечност. Не ми говори за каузи и за благородни цели. Ние отнемаме живот. Слуги на Гуглата сме, всички до един.
— Жените на мъртвото семе щяха да убият стотици, навярно хиляди, Уискиджак…
— И аз съм давал заповеди за същото, Корлат. Къде е разликата тогава между тях и мен?
— Ти не се боиш от въпросите, идващи след подобни действия. От въпросите, които сам си задаваш. Може би гледаш на това като на самоунищожителна жестокост, но за мен това е кураж — необикновен кураж. Някой не толкова храбър човек щеше да остави сам Господаря ми с това невъобразимо бреме.
— Безсмислени думи, Корлат. Армията, която стои ей там, видя как нейният командир извърши убийство…
Отговорът й го стъписа:
— Не смей да ги подценяваш!
— Да подце…
— Вече познавам много от войниците ти, Уискиджак. Те не са глупави. Навярно мнозина от тях — ако не и повечето — са неспособни да изразят напълно разбирането си, но те все пак разбират. Не си ли помислял, че те — всеки по свой начин — са се изправяли пред избора, пред който ти се изправи тази сутрин? Този остър като нож обрат в живота им? И всеки от тях още носи незарасналата рана в себе си.
— Не виждам много…
— Уискиджак, чуй ме. Те бяха свидетели. Те видяха, с пълното разбиране. Проклет да си, знам го, защото и аз изпитах същото. Болеше ги за теб. С всеки жесток удар те чувстваха своите рани — как резонират в душите им със съчувствие. Твоят срам, командире, е оскърбление за тях. Премахни го, иначе ще нанесеш на войниците си най-дълбоката рана.
Той се взря мълчаливо в нея.
— Ние живеем кратко. Липсва ни такава сложност.
— Кучи син. Напомняш ми никога повече да не ти се извинявам.
Той отново погледна малазанските легиони и промълви:
— Все пак, боя се да се приближа до тях.
— Разстоянието между теб и тях вече е премахнато, Уискиджак. Армията ти ще те последва и в Бездната, ако заповядаш.
— Най-ужасната мисъл, изречена този ден.
Тя замълча.
„Да, войната е налагане — на крайности. Груби, и прости същевременно. В нея няма място за човечност. Никаква.“
— Дужек беше недоволен.
— Дужек иска да запази армията си жива.
Той извърна рязко глава.
Очите й го гледаха хладно и преценяващо.
— Нямам интерес да узурпирам властта му…
— Ти току-що го направи, Уискиджак. По дяволите да върви страхът на Ласийн от теб, естественият ред се възстанови. Тя можеше да се справи с Дужек. За това те е свалила и е поставила Дужек начело. Богове, понякога си ужасно задръстен!
Той се навъси.
— Щом съм такава заплаха за нея, защо тя не… — Млъкна и затвори уста. „О, Гуглата да ме вземе дано. Пейл. Даруджистан. Не Подпалвачите на мостове искаше да унищожи тя. А мен.“
— Бъди предпазлив с верността си, обич моя — каза Корлат. — Твоята вяра в честта може да бъде използвана срещу самия теб.
Той усети как се смрази отвътре.
Кол бавно заслиза по полегатия склон към фургона на мхаби. На трийсет крачки вдясно стояха струпани последните екипажи на Търговска гилдия Тригали, а до тях върху парче зебло хвърляха ашици група акционери — пазачи. В далечината препускаха вестоносци, идващи или връщащи се от главните позиции на армията на около левга на югозапад.
Мурильо седеше, отпуснал гръб на едно от големите дървени колелета на фургона, притворил очи. Щом съветникът се приближи, очите му се отвориха.
— Как е тя? — попита Кол и приседна до него.
— Изтощително е — отвърна Мурильо. — Да я гледаш как преживява тези кошмари. Нямат край. Кажи ми новините.
— Ами, Круппе и Силвърфокс никой не ги е виждал от вчера; също и двете морски пехотинки, дето Уискиджак им нареди да пазят дъщерята на мхаби. Колкото до битката… — Кол се обърна и се загледа примижал на югозапад. — Била е кратка. Аномандър Рейк се преобразил във формата си на соултейкън. Само с едно преминаване разпръснал тенесковрите. Пленили са Анастер, а магьосниците на служба при него били… екзекутирани.
— Неприятно звучи — отбеляза Мурильо.
— Според всички сведения, да. Все едно, селяците бягат към Капустан, но се съмнявам, че ще ги приемат радушно. Тъжна съдба ги чака, горките кучи синове.
— Нея я забравиха, нали?
Нямаше нужда да уточнява.
— Трудно е да се преглътне, но да, така изглежда.
— Живя, колкото беше полезна, и я разкараха.
— Склонен съм да мисля, че тази история още не е свършила, Мурильо.
— Ние сме свидетели. Тук сме, за да видим края. За нищо друго, Кол. Уверенията на Круппе са вятър и мъгла. И двамата с теб сме пленници на това неприятно обстоятелство — колкото и самата тя, колкото и онази жена с размътен ум, дето идва да я реши.
Кол бавно се обърна и изгледа приятеля си.
— Какво предлагаш да направим?
Мурильо сви рамене и изръмжа:
— Какво правят повечето пленници рано или късно?
— Опитват се да избягат.
— Да.
Кол помълча дълго, после въздъхна.
— И как предлагаш да го направим? Просто да я оставим ей така? Сама, без никой да се грижи…
— Не, разбира се. Взимаме я с нас.
— Къде?
— Не знам! Където и да е! Стига да е далече.
— И колко далече трябва да отиде, за да се отърве от тези кошмари?
— Трябва просто да намерим някой, който да е готов да й помогне, Кол. Някой, който не съди за живота по неговата целесъобразност и полезност.
— Планът ти е тъп, Мурильо.
— Знам.
— Докато в Капустан…
По-младият мъж присви очи.
— Там едва ли е останало нещо повече от развалини.
— Има оцелели. В това число и жреци.
— Жреци! Самонадеяни, обслужващи само себе си, измамници на лековерните, лъжци на…
— Мурильо, има и изключения…
— Още не съм виждал изключение.
— Може би този път ще видиш. Имам предвид, че ако искаме да се измъкнем от това — с нея, — имаме по-голям шанс да намерим помощ в Капустан, отколкото тук, в тази пустош.
— Салтоан…
— Е на повече от седмица път, а с фургона — и по-дълго. Освен това градът е въплътеният проклет пъп
