му бяха останали само спечени мръсни парчета — сиърдоминът му беше отстъпил наметалото си и Ток се беше загърнал с него като с одеяло. Тъкмо този жест беше намекнал на малазанеца, че у мъжа до него все пак е останала някаква трошица човечност.
При това откритие се беше просълзил.
Яснотата се беше върнала в ума му с помощта на подробните описания на сиърдомина за битките на юг. Навярно това беше последната, най-убедителната заблуда на безумието, но Ток се беше вкопчил в нея. Взираше се на юг, над понесените от свирепия вятър вълни. Планинската брегова ивица отсреща едва се виждаше.
Със сигурност вече бяха стигнали до нея. Напълно възможно беше сега да стоят на брега и да се взират точно към него и към всичко, което ги делеше. Баалджаг едва ли щеше да изгуби кураж. В нея се криеше богиня, която теглеше все напред и напред, за да намери своя самец.
„Самецът, който се крие в мен. Толкова дълго вървяхме редом, без да знаем тайните у другия. Каква жестока ирония…“
И Туул също може би нямаше да изгуби кураж. Времето и разстоянията не означаваха нищо за Т’лан Имасс. Същото несъмнено важеше за тримата сегюле — в края на краищата те трябваше да донесат своето единствено послание. Поканата на техния народ за война.
Но лейди Енви…
Господарката на приключенията, съблазнена от случайностите — вярно, сега тя беше ядосана. Това поне ставаше ясно от описанията на сиърдомина. По-точната дума беше „оскърбена“, поправи се Ток. Дотолкова, че гневът й да пламне, ала гневът не беше движеща сила. Тя не беше от тези, в които ще тлее стаена омраза, които ще подклаждат затаените дълбоко пламъци на мъстта. Смисълът на съществуването за нея беше в забавата, в капризните прищевки.
Лейди Енви и нейното пострадало, измъчвано от раните си куче Гарат сигурно вече щяха да се откажат. Уморени от лова, едва ли щяха да се заловят с трудното начинание около гонитбата, не и през това жестоко море с неговите бляскащи, окъпани от морските пръски грамади от лед.
Напомни си, че не бива да изпитва разочарование, но тъгата все пак го жегна. Липсваше му, не като жена, не просто като жена поне. „Не, мисля, че по-скоро е безсмъртното лице, което представлява. Онзи необременен блясък на хитреца в хилядолетния й поглед. Веднъж я подразних… поиграх около този неин нрав… принудих я да тропне с крак и да се намръщи. Както може да направи само едно безсмъртно същество пред неочаквания удар на подобна подигравка. Обърнах ножа. Богове, наистина ли съм могъл да притежавам подобна дързост?“
„Е, скъпа лейди, сега ви се извинявам покорно. Не съм храбрецът, който бях, стига наистина да е било храброст, а не обикновена глупост. Насмешливостта вече е изтръгната от нрава ми. Едва ли повече ще се върне и навярно това е добре. Смъртните не бива да се надсмиват по съвсем очевидни причини. Безпристрастието принадлежи на боговете, защото само те могат да си позволят цената му. Тъй да бъде.“
„Благодаря ти, лейди Енви. Няма да има обвинения към теб.“
— Да беше видял Корал в дните на ярката му слава, малазанецо.
— Бил е родният ви дом, нали?
— Да. Макар че моят дом сега е в сърцето на моя Пророк.
— Където ветровете са още по-студени — промърмори Ток.
Сиърдоминът не каза нищо.
Ток очакваше удар с облечения в стомана юмрук или болезнено дръпване на ръката, стиснала го здраво. И двете щяха да са разбираема реакция. И двете щяха да получат одобрението на Пророка. Но вместо това мъжът до него каза:
— Летен ден е сега, но не като летните дни, които помня от младостта си. Вятърът на Корал беше топъл. Мек, галеше като милувка на любима. Баща ми излизаше да лови риба извън залива. На север оттук. Огромни ята риби. С всяко излизане го нямаше за цяла седмица, че и повече. Всички слизахме на кея да гледаме как се връщат рибарите, да видим оранжевото платно на баща ми сред баржите.
Вдигна очи и Ток видя усмивката му, блесналите с детинска радост очи.
Видя ги и как отново помръкнаха.
— Последния път се върна… и разбра, че семейството е прегърнало Вярата. Жена му — при тенесковрите. Синовете му — в бойните редици, най-големият беше започнал да се учи за сиърдомин. В този ден не ми хвърли въжетата — като ме видя в униформата. Като видя майка ми… като чу безумните й врясъци. Като видя братята ми, с копия в ръцете, сестрите ми — голи и вкопчили се в мъже три пъти по- възрастни от тях. Обърна лодката и отплава… Гледах го как отплава, докато не изчезна. Това бе моят начин, малазанецо…
— Да се сбогуваш — прошепна Ток.
— Да му кажа „на добър час“. Да му кажа… браво.
„Съсипател на живот. Пророче, как си могъл да причиниш това на собствения си народ?“
В двореца зад тях прокънтя далечна камбана.
Сиърдоминът го стисна още по-здраво.
— Отпуснатото време свърши.
— Връщам се в прегръдката си — отвърна Ток и за последен път напрегна очи да улови света пред себе си. „Запомни го, защото няма да го видиш повече, Ток-младши.“
— Благодаря ти за наметалото.
— Няма защо, малазанецо. Ветровете бяха топли. Хайде, облегни се на мен — тежестта ти е нищо.
Тръгнаха бавно към сградата.
— Лесен съм за носене, искаш да кажеш.
— Не съм казал това, малазанецо. Не съм казал това.
Изкорубената жилищна сграда сякаш потръпна за миг, преди да рухне сред облаци прах. Каменните плочи потрепериха под ботушите на Щит-наковалня и тътенът разтърси въздуха.
Целият оцапан в сажди, Хедж се обърна към него и се ухили.
— Видя ли? Лесна работа.
Итковиан му отвърна с кимване и Хедж се върна при сапьорите — продължиха към следващата обречена на събаряне невъзстановима сграда.
— Строителният материал поне ще е в изобилие — промърмори капитан Норъл, докато изтупваше прахта от куртката си.
Утрото беше горещо, слънцето грееше ярко. Из отломките на домовете си обикаляха хора, увили лицата си с влажни парцали. Все още изваждаха трупове, докато разчистваха рухналата зидария, и ги товареха по фургоните, над които кръжаха рояци мухи. Въздухът вонеше на гнила плът, но конете май вече бяха привикнали с вонята.
— Трябва да продължим, сър — подкани го капитанката.
Тръгнаха отново. Извън западната порта се бяха струпали официалните представители — делегацията, която трябваше да посрещне приближаващите се войски на Дужек Едноръкия и Каладън Бруд. Часът на преговорите беше определен за след три камбани.
Итковиан беше оставил отряда си под командата на дестраянта. Бежанците тенесковри прииждаха от равнината със стотици. Малцината първи, осмелили се да влязат в Капустан, се бяха натъкнали на оцелелите жители. Бяха му донесли за разкъсани живи селяци от озверялата тълпа. В отговор Щит- наковалня беше изпратил Сивите мечове пред западната стена на временен лагер. Храната беше оскъдна. Итковиан се чудеше как ли се справя новият му дестраянт. Но за окаяните бежанци поне бяха вдигнали заслони.
„Окаяните бежанци, които скоро ще се превърнат в новобранци. Поне онези от тях, които преживеят следващите няколко седмици. Ковчежетата на Сивите мечове сигурно скоро ще се опразнят за храна и продоволствие от баргастите. Финир да не дава… не, Тогг дано да даде тези вложения да се окажат оправдани.“
Не очакваше с особена охота предстоящите преговори. Всъщност той нямаше работа в тях. Сивите мечове вече се командваха от капитана до него. Ролята му на неин съветник беше съмнителна — тя беше
