на Гуглата. Не бих отвел и въртящата брадвата майка на Ралик Ном в Салтоан.
Мурильо въздъхна.
— Да, Ралик Ном.
— Какво имаш предвид?
— Жалко, че не е тук.
— Защо?
— Можеше да убие някой. Който и да е. Много го бива в опростяването на нещата.
Кол се изсмя.
— „В опростяването на нещата.“ Само да го видя и ще му го кажа. Ей, Ралик, никакъв убиец не си ти, само човек, който опростява.
— Все едно, вече е спорно, след като изчезна.
— Не е умрял.
— Откъде знаеш?
— Просто го знам. Е, Мурильо, да изчакаме до Капустан, а?
— Съгласен. Но стигнем ли там, взимаме пример от Круппе и Силвърфокс. Измъкваме се. Изчезваме. Гуглата ми е свидетел, съмнявам се, че някой ще забележи, нито пък ще го интересува.
Кол се поколеба.
— Мурильо, ако намерим някой — някой, който може да направи нещо за мхаби — ами, може да излезе скъпо.
Мурильо сви рамене.
— Затъвал съм в дългове и преди.
— Аз също. Стига да сме наясно, че това може да ни съсипе финансово и че може да постигне само по-милостив край на живота й.
— Е, значи ще е добра замяна.
Кол не потърси повече потвърждения за решимостта на приятеля си. Познаваше го достатъчно добре. „Да, не е само в парите, нали? Колкото и да са, една честна замяна, да облекчи страданието на тази стара жена. По един или друг начин. Защото ние поне ще сме се погрижили — дори тя никога повече да не се събуди и да не го разбере. Всъщност така може би ще е по-добре. По-чисто. По-просто…“
Воят отекваше като от огромна пещера. Отекваше и се свиваше в себе си, докато скръбният зов не се превърна в хор. Гласовете на безброй зверове, гласове, които разкъсваха самия усет за времето, които превръщаха вечността в едно слято „сега“.
Гласовете на зимата.
И все пак идваха от юг, оттам, където тундрата не можеше да продължава; където дърветата вече не бяха на височината на глезените й, а се издигаха, криви и обрулени от вятъра, над главата й, тъй че можеше да върви през тях невидима — без да изпъква над голата околност.
Родственици се отзоваха на воя. Преследващите я зверове, които не изпускаха дирята й, но все пак я изгубваха, когато се промъкваше между черните смърчове; мочурливата земя жадно засмукваше босите й стъпала, мътно черната вода се вихреше гъста и лепкава, докато газеше през ледените локви. Връхлитаха я едри комари, два пъти по-големи от онези в равнината Риви. В косата й пълзяха черни мухи и я хапеха. Тлъсти пиявици — като черни петна — се впиваха в нозете й.
В полузаслепения си бяг се беше натъкнала на криви еленови рога, забити в стволовете на две дървета, на височината на очите й. Един остър връх бе издълбал жлеб в дясната й буза и от него струеше кръв.
„Смъртта ме приближава. Това ми дава сила. Извличам я от този последен миг и те вече не могат да ме догонят.“
„Не могат да ме догонят.“
Пещерата беше точно пред нея. Все още не можеше да я види и нищо наоколо не можеше да й подскаже, че наблизо има пещери, но воят отекваше все по-близо.
„Звярът ме зове. Обещава ми смърт, защото това ми дава сила…“
Мракът я загърна и тя разбра, че е стигнала. Пещерата се очертаваше. Като душа. Като душа, изгубена в самата себе си.
Въздухът беше влажен и студен. Вече не бръмчаха насекоми и не лазеха по кожата й. Камъкът под ходилата й беше сух.
Нищо не можеше да види, а воят беше затихнал.
Когато пристъпи напред, осъзна, че умът й е това, което се движи, умът й, изоставил тялото, умът й, търсещ окования звяр.
— Кой?
Гласът я сепна. Мъжки глас. Приглушен и стегнат от болка.
— Кой иде?
Не знаеше как да отговори и затова изрече първите думи, които дойдоха в главата й.
— Аз съм.
— Аз?
— Аз съм… майка…
Гласът се изсмя хрипливо.
— Поредната игра значи? У теб няма думи, Майко. Никога не ги е имало. У теб има плач и ридание, предупредително ръмжене, у теб има сто хиляди безсловесни звука, описващи всичко, от което се нуждаеш — това е твоят глас и аз го познавам много добре.
— Майка.
— Остави ме. Достатъчно съм изтерзан. Кръжа безспирно около веригата си, тук, в собствения си ум. Това място не е за теб. Навярно с това, че си го намерила, си мислиш, че си надвила последната ми защита. Мислиш си, че вече знаеш всичко за мен. Но тук ти нямаш власт. Знаеш ли, представям си, че виждам собственото си лице, като в огледало… Ала окото е друго — друго е окото, което ме гледа отсреща. И дори не е човешко. Дълго време ми трябваше, за да го разбера, но вече го разбирам… Ти и расата ти си играехте със зимата. Омтоуз Феллак. Но така и не я разбрахте. Не истинската зима, не зимата, която не е магия, а родена от изстиващата земя, от смаляващото се слънце, по-късите дни и по-дългите нощи. Лицето, което виждам пред себе си, е лице на зимата. Вълче. Лице на бог.
— Детето ми познава вълци — каза мхаби.
— Познава ги той, и още как.
— Не е той. Тя е. Дъщеря…
— Объркването на правилата проваля играта…
— Аз не съм това, за което ме мислиш. Аз съм… аз съм една стара жена. От племето на ривите. А дъщеря ми иска да ме види мъртва. Но не просто издъхнала, не и за мен. Не. Тя изпрати вълци подире ми. Да разкъсат душата ми. Те ме гонят в сънищата ми — но аз им избягах. Дойдох тук да потърся спасение.
Мъжът отново се изсмя.
— Пророкът превърна това в мой затвор. И знам, че е така. Ти си съблазънта на лудостта, на странните гласове в главата ми. Отричам те. Да беше знаела за истинската ми майка, навярно щеше да успееш, но опитът ти да насилиш ума ми е жалък. Тук има бог, Пророче, надвесен над тайните ми. С оголени зъби. Дори и ти, скъпа майчице, която тъй здраво си ме прегърнала, не смееш да му се опълчиш. А колкото до Омтоуз Феллак — той трябваше много отдавна да се изправи срещу теб пред портата на лабиринта. Трябваше да ти го откаже, Джагът. Да го откаже на всички ви. Ала се беше изгубил. Изгубил. И знай това, аз му помагам. Аз му помагам да намери себе си. Разумът му се връща, Пророче.
— Не те разбирам — отвърна мхаби. Обземаше я отчаяние. Това не беше мястото, до което бе повярвала, че е стигнала. Беше се озовала в нечий друг затвор, в нечия друга лудост. — Дойдох тук за смърт…
— Не ще я намериш тук, не и в тези корави ръце.
— Бягам от дъщеря си…
— Бягството е илюзия. Дори Майката тук го разбира това. Знае, че аз не съм нейното дете, но не може да се въздържи. Тя дори има спомени, за време, когато е била истинска Матрона, майка на истински, свои
