рожби. Деца, които са я обичали, и други деца — които са й изменили. И са я оставили да страда във вечността… Не е очаквала никога изход от това. Ала когато най-сетне се оказа на свобода, то беше само за да разбере, че светът й е станал на прах. Децата й отдавна бяха умрели, погребани в своите гробници — без майка те са гаснели и умирали. И тогава тя те погледна, Пророче. Осиновения си син. И ти показа силата ти, за да може да я използва. Да пресътвори своя свят. Възкреси мъртвите си деца. Възложи им да пресъградят града. Ала всичко това беше лъжа, заблудата не можа да я подведе, можа само да я доведе до безумие.
— И тогава — продължи гласът — ти я присвои. Така нейното дете отново я направи пленница. Няма бягство от житейските ни пътища, изглежда. Истина, която не си подготвен да приемеш, Пророче. Все още не.
— Моето дете също ме превърна в пленница — прошепна мхаби. — Това ли е проклятието на всички майки?
— Това е проклятието на любовта.
Воят прокънтя глухо в тъмната пещера.
— Чу ли? — попита мъжът. — Това е моята самка. Тя иде. Толкова дълго я чаках. Толкова дълго. Ето, че идва.
С тези думи гласът бе придобил по-дълбок тембър, сякаш беше престанал да бъде мъжки глас.
— А сега — продължи той, — сега й отвръщам аз.
Воят му я разкъса, отхвърли я. Извън пещерата, отвъд редките дървета, сред голата и пуста равнина на тундрата.
Мхаби изпищя.
Вълците отвърнаха. Победоносно.
Бяха я намерили отново.
Една ръка я докосна по бузата.
— Богове, кръвчицата ми се смрази от това.
Познат глас, но не можеше да го свърже с образ.
Заговори друг мъж:
— Тук става нещо съвсем непонятно, Мурильо. Виж й бузата.
— Издраскала се е сама…
— Тя не може да си вдигне ръката, друже. И виж, ноктите й са чисти. Не си е нанесла тази рана сама.
— Кой тогава? Тук бях през цялото време. Дори и онази старица риви не я е посещавала от последния път, когато я погледнах — а тогава нямаше никаква рана.
— Казах ти, тук има някаква загадка…
— Кол, това не ми харесва. Тези кошмари — възможно ли е да са истински? Онова, което я преследва в сънищата й — възможно ли е да я нарани физически?
— Виждаме доказателството…
— Да, макар че не мога да повярвам на очите си. Кол, това не може да продължава така.
— Прав си, Мурильо. При първа възможност в Капустан…
— При най-първата. Я да преместим фургона най-отпред в колоната — колкото по-скоро стигнем града, толкова по-добре.
— Както кажеш.
20.
Това сказание е най-древно. За двама богове преди времето на мъжете и жените. За копнеж, за обич и за самота, за зверове, орисани да се скитат сами през столетията.
Сказание за нрави, разказано не заради някакъв изход. Смисълът му, драги читатели, не е в стоплящия душата свършек, а във всичко, което е непостижимо на този свят.
Кой тогава би могъл да си представи подобен край?
Лоното на огромния палат беше вдълбано дълбоко в стръмната скала. Вълните, надигащи се на изток от залива, се блъскаха с грохот в разядените скали и пяната цапаше с тъмни петна гранитната фасада. Дълбоките води на залива Корал тънеха в катранен мрак. Градският пристан бе тясна закривена резка в скалната маса, бездънен процеп, разсякъл града почти на две. Беше пристанище без докове. Самата скала от двете страни на фиорда беше насечена на дълги кейове, с пътеки навътре в сушата. В живия камък, на равнището на прилива, бяха набити железните халки за привързване. Широки навеси от здраво изплетени мрежи, на височина колкото две мачти на търговски кораб, се изпъваха над всяка водна ивица от устието на залива до най-стръмната му част. След като и най-дългото котвено въже не можеше да стигне дъното на фиорда и след като каменните брегове не предлагаха нито място, където котвата да се задържи, нито имаше плитчини, корабните котви се издърпваха нагоре. Хората-котки, както ги наричаха — странна и почти допотопна сбирщина от пристанищни работници, които живееха с жените и децата си в колиби по покритото с мрежи пространство и чиято единствена професия бе в това да дърпат котвите и да затягат въжетата — бяха превърнали тази работа в същинско изкуство.
От широкия, с изглед към морето парапет на двореца колибите, покрити с тюленова кожа, и навесите от плавей на хората-котки приличаха на кафеникави камъчета. Между тях не се движеха хора. От кривите коминчета не се виеше дим. Ако имаше орлов поглед, Ток-младши лесно щеше да види осолените изсъхнали тела, пръснати тук-там под мрежите; ала сега можеше само на вяра да приеме думите на сиърдомина, че дребните раздърпани петънца наистина са човешки трупове.
Търговските кораби вече не идваха в Корал. Хората-котки бяха измрели от глад. До един. Легендарното и неповторимо население на този град беше престанало да съществува.
Всичко това му бе съобщено с равнодушен тон, но Ток все пак долови подмолното течение в словата на безименния воин. Огромният мъж стоеше плътно до него, стиснал го за лявата ръка над лакътя. За да му попречи да се хвърли от скалата. За да го задържи прав. Започналото като една задача скоро се бе превърнало в друга. Отдихът от прегръдката на Матроната беше само временен. В прекършеното тяло на малазанеца не беше останала и капка сила. Мускулите бяха атрофирали. С накриво зарасналите кости и изсъхналите стави беше толкова гъвкав, колкото може да е сухо дърво. Дробовете му бяха пълни с течност, вдишваше и издишваше на хрипове.
Пророкът беше пожелал да види Корал. Двореца-крепост — многократно щурмуван от бойни кораби на Елингарт и от пиратски флотилии. Никога незавземан. Плътния кордон от магове, над хилядата Ловци на К’елл К’Чаин Че’Малле, елитните легиони на главната му армия. Пораженията на север не значеха почти нищо за него. Тепърва щеше да покори Сетта, Лест и Маврик; щеше да остави нашествениците в техния дълъг и изнурителен поход — през изпепелени земи, които не предлагаха никаква храна и фураж, в които кладенците бяха отровени. Колкото до враговете от юг, настъплението им щеше да бъде възпрепятствано от едно огромно бурно море, което Пророкът беше запълнил с натрошени планини от лед. На отсрещния бряг бездруго нямаше да се намерят плавателни съдове. Пътят покрай западния край на Ортналския проток щеше да им отнеме месеци. Вярно, Т’лан Имасс можеха да преминават по водата като понесена от вълните прах. Но през целия път трябваше да се борят със свирепи течения, напиращи от дълбините на студени потоци, които тласкаха подводните реки на изток към океана.
Пророкът беше повече от доволен, по думите на сиърдомина. Толкова доволен, че да прояви към Ток тази моментна милост. Извън нежната прегръдка на Майка му.
Мразовитият солен вятър шибаше лицето му, развяваше и дърпаше дългата му мръсна коса. От дрехите
