Анастер отблизо.
Без оръжие, покрит със синини и кръв, с извърнато на една страна лице, изглеждаше жалък, слаб и дребен.
„Но така става винаги с прекършените водачи. Все едно дали са крале, или пълководци, поражението ги смачква…“
И тогава видя лицето на младежа. Нещо беше изболо едното му око и кухината беше запълнена със съсирена тъмночервена кръв. Здравото око се извъртя и се спря на него. Напрегнато и същевременно — ужасяващо безжизнено; студен и същевременно нехаен поглед, любопитен и в същото време — дълбоко, неописуемо безразличен.
— Убиецът на майка ми — каза с безгрижен, весел едва ли не глас Анастер, килна глава и продължи да гледа малазанеца.
— Съжалявам за това, Първо чедо — отвърна хрипливо Уискиджак.
— Аз не. Тя беше луда. Пленница на самата себе си, обсебена от своите демони. Не беше сама в това проклятие, трябва да се признае.
— Вече не.
— Като чума е, нали? Все се разпространява. Поглъща живот. Точно затова най-накрая ще се провалите. Всички. Превръщате се в това, което унищожавате.
Тонът на Аномандър Рейк прозвуча стъписващо грубо.
— По-подходящи думи едва ли могат да излязат от устата на канибал. Как мислиш, какво трябва да направим с теб, Анастер? Хайде, бъди честен.
Младежът извърна едноокия си поглед към Господаря на Лунния къс. Последните остатъци на самообладание изведнъж се стопиха, той вдигна разтрепераната си ръка да покрие кървавата кухина на изваденото си око и лицето му стана още по-бяло.
— Убийте ме!
Рейк се намръщи.
— Корлат?
— Да, изгуби всякакъв контрол. В страха му виждам лице. Някой, когото не съм виждала досега…
Анастер се извърна рязко към нея.
— Млъкни! Не си видяла нищо!
— Мрак има в теб — отвърна спокойно тя. — Отровният братовчед на Куралд Галайн. Мракът на душата. Когато потръпнеш, дете, виждаме какво се крие в него.
— Лъжкиня! — изсъска той.
— Лице на войник — каза Аномандър Рейк. И бавно се обърна на запад. — От града. От Капустан. — Извърна се отново към Анастер. — Все още е там, нали? Изглежда, си се сдобил със своя личен отмъстител, смъртни. Някой, който обещава нещо повече от смърт, нещо много по-ужасно. Интересно.
— Вие не разбирате! Той е Итковиан! Щит-наковалня! Иска душата ми! Моля ви, убийте ме!
От съюзените редици бяха дошли Дужек и Каладън Бруд, а с тях — Каллор и Артантос. Седяха на конете си и слушаха мълчаливо.
— Може и да го направим — отвърна след малко Господарят на Лунния къс. — След време. Но засега ще те отведем с нас в Капустан.
— Не! Моля ви! Убийте ме сега!!!
— Точно в твоята лудост не виждам повод за оправдание, дете — каза Аномандър Рейк. — Никаква причина за милост. Все още не. Може би, след като се срещнем с този… Итковиан… който толкова те ужасява, ще отсъдим друго и ще ти отсъдим бърз край. Ти си наш пленник и това е наше право. — Обърна се към Бруд и другите. — Приема ли се?
— Да — изръмжа Дужек, с очи, вперени в Уискиджак.
— Съгласен — отвърна Бруд.
Анастер направи отчаян опит да измъкне камата на стоящия до него Тайст Андий, но беше спрян без никакво усилие. Тогава младежът рухна на колене, заплака и крехкото му тяло се разтърси от хлиповете.
— Отведете го — каза Аномандър Рейк. — Това не е представление.
Беше ясно за всички.
Уискиджак смуши коня и отиде при Дужек.
Старецът кимна за поздрав и промърмори:
— Адски жалко беше.
— Да.
— Отдалече изглеждаше…
— Изглеждаше зле, Върховен юмрук. Защото си беше зле.
— Разбери ме, Уискиджак. Разбирам твоята… твоята проява на милост. Мечът на Рейк… Но по дяволите, не можеше ли да се изчака?
Обяснения, солидни оправдания загъмжаха в главата на Уискиджак, но той отвърна само с:
— Не.
— Екзекуциите изискват процедури…
— Тогава ме разжалвайте, сър.
Дужек извърна очи и въздъхна.
— Не това имах предвид, Уискиджак. Знам много добре смисъла на тези процедури — истинската причина да съществуват, преди всичко. Споделянето на необходими, но брутални действия…
— Смалява личната цена, да — отвърна тихо Уискиджак. — Аномандър Рейк лесно можеше да добави тези няколко души към легендарния си списък. Но аз му ги отнех. Смалих личната му цена. Жалко усилие, вярно. Усилие, за което той не ме помоли. Но все едно. Свършено е. Случаят е приключил.
— Съвсем не е приключил — процеди през зъби Дужек. — Аз съм ти приятел…
— Не. — „Не сме изправени пред риска да кръстосаме мечове, тъй че тук отговорността ще остане несподелена.“ — Не. — „Този път — не.“
Чу как Дужек изскърца със зъби.
Корлат се присъедини към тях.
— Странен е този младеж — Анастер.
Двамата малазанци я изгледаха.
— Това изненадва ли те? — попита Дужек.
Тя сви рамене.
— Много неща се таят в мрака на душата му, Върховен юмрук. Много повече от лицето на онзи боец. Той не е могъл да понесе водачеството на армията си. Не е могъл да понесе глада и отчаянието. И се е решил да я поведе на смърт, към пълното й унищожение. Като акт на милост. Да облекчи страданието.
— Извършил е престъпления, на които може да се отвърне само със смърт. Екзекуция от ръцете на оцелелите от собствените му жертви. Но не обикновена смърт — той търси нещо повече. Търси да бъде прокълнат. Прокълнат за вечността. Не мога да си въобразя такава самоомраза.
„Аз мога. Защото имам чувството, че самият аз пристъпвам по ръба на същия този стръмен склон. Една погрешна стъпка и…“ Уискиджак извърна очи към малазанските легиони, струпани на хълма. Слънцето, блеснало от бронята и оръжията, бе ослепително и очите му се насълзиха.
Дужек подкара напред към Артантос, Бруд и Каллор. И го остави сам с Корлат.
Тя го докосна по ръката. Не можеше все още да срещне погледа й, затова продължи да се взира към неподвижните войнишки редици.
— Обич моя — промълви тя. — Тези жени… те не бяха беззащитни. Силата, която извличаха, идваше от Лабиринта на Хаос. Първата атака на моя Господар целеше да ги унищожи. Но те само останаха зашеметени. Съвземаха се. И ако силата им се беше върнала, щяха да нанесат опустошение. Безумие и смърт за вашата армия. Този ден щеше да стане свидетел на пълно поражение.
— Не отстъпвам пред необходимостта — отвърна той с гримаса.
— Точно това правиш сега.
— Войната си има своите неизбежности, Корлат, разбирал съм го винаги. Винаги съм знаел цената. Но този ден, от собствената си ръка, разбрах още нещо. Войната не е естествено състояние. Тя е нещо
