— Вие ме създадохте като първия Хвърляч на кости от плът и кръв преди близо триста хиляди години. Първия, и както изглежда — последния.
— Направи каквото те молим, Призовнице, и остатъкът от живота ти си е твой.
— Какъв живот? Не съм нито риви, нито малазанка. Та аз дори не съм истински човек. Нима никой от вас не го разбира! — Широкият жест обхвана всички и ръката й се спря, сочейки Круппе и двете пехотинки. — Никой от вас! Дори Паран, който си мисли, че… не, за това какво си мисли той, ще се разправяме отделно, не е за всички. Т’лан Имасс! Аз съм ваша, проклети да сте! Вашето първо дете от триста хиляди години! И ще бъда изоставена отново?
Круппе отстъпи назад, стъписан. „Отново? О, богове подземни…“
— Силвърфокс…
— Тишина!
Но тишина не последва. Вместо нея във въздуха се разнесе тихо скрибуцане и шумолене и Силвърфокс и Круппе се обърнаха на юг.
И видяха десетки хиляди Т’лан Имасс, паднали на колене и с наведени глави.
Само Олар Етил беше останала права.
— Призовнице, молим те, избави ни. — И тя също коленичи на земята.
Сцената се заби като нож в душата на Круппе. Онемял и едва способен да диша, той само гледаше вторачен и с усилващ се ужас унилото множество. А когато Силвърфокс даде отговора си, сърцето му щеше да се пръсне.
— Не.
В далечината, отвсякъде, немрящите вълци започнаха да вият.
— Дъх на Гуглата! — изруга едната пехотинка.
„Да, в гласа им има толкова безпределна скръб, че разкъсва ума на смъртния. О, К’рул, какво ще правим с теб сега?“
— Някой би допуснал липса на сложност у хора, които живеят толкова кратко.
Уискиджак се усмихна кисело.
— Ако това беше замислено като извинение, Корлат, трябва да се потрудиш повечко.
Жената Тайст Андий въздъхна и прокара длан през дългата си черна коса със съвсем човешки жест.
— Но пък от друга страна — продължи малазанецът, — от теб, жено, и едно изсумтяване върши работа.
Очите й светнаха.
— О? И как трябва да го приема това?
— Пробвай точно с това, което значи, мила. Последните няколко дни не ми бяха много приятни и бих предпочел да си я започнем постарому, за да си взема каквото мога. Това е, по-просто не мога да го кажа.
Тя се наведе от седлото и опря ръка на облеченото му в ризница рамо.
— Благодаря ти. Май аз съм тази, на която й липсва простота.
— Виж, за това си мълча.
— Защото си умен, Уискиджак.
Равнината пред тях, на две хиляди крачки и все по-близо, гъмжеше от тенесковри. Никакъв ред нямаше в строя им, освен самотния ездач пред тях, мършав младеж, яхнал дръглив кон. Точно зад него — Уискиджак реши, че той трябва да е Анастер — се бяха разгънали във ветрило десетина жени. Бяха чорлави, крещяха, излъчваха сякаш аура на мрачно безумие.
— Жени на мъртвото семе, предполага се — каза Корлат, забелязала втренчения му поглед. — Магическа сила има у тях. Те са истинската охрана на Първото чедо, поне според мен.
Уискиджак се извърна в седлото да огледа малазанските легиони, строени на петдесет крачки зад тях.
— Къде е Аномандър Рейк? Тази сган може да нападне всеки момент.
— Няма — увери го Корлат. — Тези вещици усещат близостта на господаря ми. Това ги прави неспокойни и викат предупредително на избраното си дете.
— Но той ще ги послуша ли?
— По-добре да…
Грохот разкъса думите й.
Тенесковрите нападаха — кипнал прилив от неустрашимо отчаяние. Вълната на сила от Жените на мъртвото семе удари Уискиджак и сърцето му заби в лудешка паника.
— Овладей сраха си, любими! — изсъска до него Корлат.
Озъбен, Уискиджак извади меча и обърна коня си срещу бойците. Магическата атака бе стигнала до тях и удряше по първите редици. Те се огъваха, но нито един войник не отстъпи и крачка.
— Пази се! — извика Корлат. — Моят Господар иде в пълната си мощ!
Въздухът сякаш се сниши отвсякъде, застенал под неимоверна тежест. Небето потръпна в боязън.
Конят на Уискиджак залитна — краката му се огънаха за миг — и изцвили.
Хапливо студен вятър изсвистя бясно и покоси тревата пред командира и Корлат, след което удари връхлитащата маса на тенесковрите.
Жените на мъртвото семе бяха запокитени назад, олюляваха се, падаха и се гърчеха. Първите в тълпата зад тях се опитаха да спрат и бяха стъпкани. За миг първите редици се сринаха в хаос, кипящата човешка маса напираше и газеше през труповете.
Черният дракон със сребристата грива профуча ниско над главата на Уискиджак и се понесе напред, яхнал ледената вихрушка.
Анастер седеше на пъстрия дръглив кон, без да трепне, и го чакаше. Фронтът на тенесковрите зад Първото чедо се бе превърнал в сриваща се стена от човешки тела.
Аномандър Рейк се спусна над младия мъж.
Анастер се изправи в седлото и вдигна ръце нагоре.
Огромните нокти се спуснаха. Затвориха се около Първото чедо и го изтръгнаха от коня.
Драконът се извиси нагоре с плячката си.
И сякаш се олюля във въздуха.
— Богове! Той е отрова! — изкрещя Корлат.
Кракът на дракона изрита встрани и изхвърли Анастер. Младият мъж се завъртя във въздуха като парцалена кукла, падна в кипналата тълпа на тенесковрите и изчезна.
Аномандър Рейк изпляска с криле, сниши клинообразната си глава и се спусна над селяшката орда. Зъбатата уста се разтвори.
Бесен Куралд Галайн изригна от тази паст. Вихър от мрак, какъвто Уискиджак вече бе виждал, много отдавна, под стените на Пейл. Но тогава той беше под здрав контрол. И по-наскоро, когато Корлат го преведе през самия лабиринт; отново успокоен. Ала сега Древният лабиринт беше побеснял и див.
„Значи има и друг път в Лабиринта Куралд Галайн — през гърлото на дракона.“
В тълпата тенесковри зейна широка ивица. Хората се разпадаха и оставяха след себе си само дрипи. Полетът на дракона беше неумолим, прорязваше унищожителна пътека, която раздели армията на две кипящи, свиващи се назад и настрани половини.
След първото преминаване Аномандър Рейк се извиси в небесата и зави назад за второ.
Не беше нужно. Тенесковрите бяха разбити и се пръскаха във всички посоки. Драконът се плъзна отново над гърчещите се тълпи, но този път не изригна лабиринта си.
И тогава Уискиджак видя как Аномандър Рейк извърна глава.
Драконът се сниши, пред него се разчисти широко пространство от бягащите тенесковри и по него останаха само няколко фигури, проснати по очи. Вече се раздвижваха, опитваха се да се изправят.
Жените на мъртвото семе.
Драконът, който вече летеше на един човешки ръст над земята, се замъгли, докато се приближаваше към вещиците, и отново се преобрази в Господаря на Лунния къс. И закрачи към стариците, като посегна да
