даруджистанецът си спомни, че познава това привидение.
„Ех, отново се срещнахме, Пран Чоул. Прости ми, но сърцето ми се къса, като виждам в какво си се превърнал.“
Рогатият Хвърляч на кости се обърна пръв към Силвърфокс.
— Дойдохме. На Второто събиране.
— Дойдохте. В отговор на моя призив — отвърна Силвърфокс.
Гадателят на кости бавно килна глава.
— Това, което си, бе сътворено много отдавна, насочено от ръката на Древен бог. Ала Имасс е в ядрото. Всичко, което следва от това, е потекло в кръвта ти от мига на твоето раждане. Очакването бе дълго, Призовнице. Аз съм Пран Чоул, от Крон Т’лан Имасс. Аз, с помощта на К’рул, се погрижих за твоето рождение.
Усмивката на Силвърфокс беше горчива.
— Ти ли си моят баща тогава, Пран Чоул? Ако е така, то срещата ни много закъсня. И за двама ни.
Отчаяние изпълни Круппе. Стар беше този гняв, дълго стаяван, и направи въздуха леденостуден. Ужасни слова поставиха началото на този Втори сбор.
Пран Чоул сякаш повехна от чутото. Съсухреното му лице помръкна все едно, че Гадателят на кости беше смазан от срам.
„Не, Силвърфокс. Как можа да го сториш?“
— Там, където замина тогава, дъще — прошепна Пран Чоул, — не можех да те последвам.
— Вярно — отвърна тя с горчивина. — В края на краищата теб те чакаше клетва. Ритуал. Ритуалът, онзи, който превърна сърцата ви в пепел. И всичко — заради една война. Но нали точно това е войната? Напускане. Напускане на родната стряха. На обичните ти същества, на самата способност да обичаш. Предпочете да оставиш всичко това. Ти изостави всичко! Изостави… — Думите й изведнъж секнаха.
Круппе затвори за миг очи, за да ги довърши наум. „Изостави… мен.“
Главата на Пран Чоул беше все така наведена. След малко той попита:
— Призовнице, какво ще поискаш от нас?
Тогава напред пристъпи друг Хвърляч на кости. Прогнилата кожа от огромен кафяв глиган покриваше раменете му и сякаш звярът се криеше зад засенчените му очи.
— Аз съм Окрал Лом — заговори той с глас като далечен тътен. — Всички Хвърлячи на кости на Крон Т’лан Имасс стоят пред теб. Анкор Чуум. Бендал Хоум, Ранаг Ълм и Бролд Чууд. Крон, също така, беше избран за Боен водач на Първия сбор. За разлика от Пран Чоул, твоят гняв не ни засяга. При все това, склонна си към самозаблуждение, Призовнице. Той стои тук и приема бремето на твоя гняв, защото е това, което е. Ако толкова държиш да наречеш някого свой баща, ако толкова ти е нужно лице, върху което да съсредоточиш яростта си, то ще трябва да потърпиш, защото той не е сред нас.
Кръвта бавно се отцеди от лицето на Силвърфокс — тя сякаш не бе подготвена за жестокото обвинение, хвърлено от този Хвърляч на кости.
— Н… не е сред вас?
— Вашите души бяха изковани в Лабиринта на Телланн, но не в далечното минало — миналото, в което живя Пран Чоул — не и в началото поне. Призовнице, разбуленият лабиринт, за който говоря, е на Първия меч, Онос Т’уулан. Вече без клан, той се скита сам и тази самота е покварила властта му над Телланн…
— Покварила? Как?
— С това, което търси, с това, което е в ядрото на желанията му.
Силвърфокс клатеше глава, сякаш искаше да отрече казаното от Окрал Лом.
— И какво търси той?
Гадателят на кости сви рамене.
— Призовнице, много скоро ще го разбереш, защото Онос Т’уулан е чул твоя призив за Втория сбор. Но много ще закъснее, уви.
Круппе видя как погледът на Силвърфокс се върна на Пран Чоул.
„Като пое отговорността за нейното създаване, този Хвърляч на кости й предложи дар — фокус на нейния гняв, жертва, срещу която да бъде развихрен. Помня те, Пран Чоул, там, в света на сънищата ми. Лицето ти, състраданието в очите ти. Дали ще намеря куража да попитам: вие, Имасс, наистина ли сте били някога всичко това?“
От редиците излязоха други двама. В тишината, настъпила след думите на Окрал Лом, първият заговори.
— Аз съм Ай Естос, от Логрос Т’лан Имасс. — Беше покрит с кожи на арктически вълци и беше по-висок и строен от другите.
Силвърфокс отвърна почти разсеяно:
— Поздравявам те, Ай Естос. Разрешавам ти да говориш.
Т’лан Имасс се поклони признателно и продължи:
— Логрос можаха да изпратят само двама Хвърлячи на кости на това Събиране. По причина, която ще ви кажа сега. — Замълча и след като Силвърфокс не отговори нищо, продължи: — Логрос Т’лан Имасс преследват ренегати — от расата ни. Които са нарушили Клетвата. Бяха извършени престъпления, Призовнице, на които трябва да се отвърне. Аз дойдох от името на клановете на Логрос.
Силвърфокс тръсна глава и насила откъсна погледа си от Пран Чоул. Вдиша дълбоко и изправи гръб.
— Ти каза, че тук има още един Хвърляч на кости от Логрос.
Облеченият с вълчи кожи Т’лан Имасс отстъпи встрани. Жената, стояща зад него, беше с едри кости, черепът под тънката й сбръчкана кожа бе като на звяр. Носеше дълго люспесто наметало, провиснало чак до земята. Нямаше шлем. По широкия й плосък череп бяха останали само няколко парчета кожа, от които висяха дълги бели косми.
— Олар Етил — представи я Ай Естос. — Първа сред Хвърлячите на кости. Елейнт, Първият соултейкън. Тя не пътува с мен, защото Логрос й бяха поставили друга задача, която я отведе надалече от клановете. До този ден Логрос не бяхме виждали Олар Етил много години. Елейнт, ще говориш ли за успеха или провала на своето издирване?
Първият Хвърляч на кости килна глава и се обърна към Силвърфокс.
— Призовнице. Докато наближавах това място, ти властваше над сънищата ми.
— Да, макар и да не знаех коя си. Това можем да го обсъдим друг път. Кажи ми за задачата, поставена ти от Логрос.
— Логрос ме изпратиха да търся останалите армии на Т’лан Имасс, каквито ги знаем от Първия сбор. Айфайлите, керлумите, бентрактите и оршаните.
— И намери ли ги?
— Четирите останали клана на Бентракт Т’лан Имасс са на Джакуруку, според мен затворени в Лабиринта на Хаос. Търсих ги там, Призовнице, но без успех. От оршаните, айфайлите и керлумите, докладвам за своя пълен провал — не намерих никаква следа. От което следва да се заключи, че те вече не съществуват.
Силвърфокс явно беше потресена от думите на Олар Етил.
— Толкова много… изгубени — прошепна тя. Круппе видя как се вкочани. — Олар Етил, какво вдъхнови Логрос да те изпратят да намериш останалите армии?
— Призовнице, Първият трон си намери достоен владетел. Владетелят заповяда това на Логрос.
— Владетел ли? Кой?
— Смъртен, носещ името Келанвед. Императорът на Малаз.
Силвърфокс помълча, после каза:
— Разбира се. Но той вече не го владее, нали?
— Не го владее, Призовнице, но и не го е предал.
— Какво означава това? А, защото императорът не е умрял, нали?
Олар Етил кимна.
— Келанвед не умря. Той се възвиси и зае Трона на Сянка. Ако беше умрял наистина, Първият трон отново щеше да остане незает. Той не умря, значи тронът също. Ние сме в безизходица.
— И когато се случи това… събитие… резултатът беше, че престанахте да служите на Малазанската
