става тук и сега, сред тези мъдри жени.
Капитанът отстъпи назад и ризницата й издрънча.
— Сър, вие сте Щитът-наковалня на Сивите мечове…
— Не. Аз съм Щитът-наковалня на Финир, а Финир го… няма.
— Отрядът ни е буквално унищожен, сър — не отстъпи ветеранката. — Възстановяването ни е невъзможно. Проблемът с качеството…
— Фанатици ви трябват, капитане. Такава душевна настройка и култура са жизненоважни. Трябва да ги търсите, на всяка цена трябва да намерите такива хора. Хора, на които нищо не е останало в живота им, хора с опустошена вяра. Хора, които са се… изгубили.
Норъл клатеше глава, но той долови в очите й разбиране.
— Капитане — неумолимо продължи Итковиан, — Сивите мечове ще тръгнат в поход с двете чужди армии. На юг, за да сложат края на Панион Домин. И когато дойде подходящият момент, ще трябва да почнете набора. Ще намерите хората, които търсите. При тенесковрите.
„Не се бой. Няма да те изоставя, приятелко. Все още има да учиш много.“
„А моята задача все още не е свършила.“
Видя тъгата в очите й и се помъчи да надвие ужаса от това, което беше сторил. Някои неща не могат никога да бъдат споделени.
„И това е най-ужасното ми престъпление. Защото с титлата — с бремето на Щита-наковалня — не й оставих избор.“
„Не й оставих избор.“
19.
Тъмни изненади донесе този ден.
— Преследват ни.
Силвърфокс се обърна в седлото, примижа и въздъхна.
— Двете ми малазански гледачки. — Поколеба се и добави: — Съмнявам се, че ще можем да ги разубедим.
Круппе се усмихна.
— Явно твоето свръхестествено невидимо напускане на лагера далеч не е било така перфектно в чародейската си ефикасност. Значи още свидетели на предстоящото злокобно събитие. От публиката ли те е срам, девойче мило? Ужасен недостатък, ако е тъй…
— Не, Круппе, не ме е срам.
— Да ги изчакаме ли тогаз?
— Нещо ми подсказва, че предпочитат да си остане така — от разстояние. Продължаваме, дару. Почти стигнахме.
Круппе огледа ниските, обрасли с трева хълмове. Слънчевата светлина на утрото беше рязка, изгребваше последните сенки в широките плитки падини. Като се изключеха двете малазанки на хиляда крачки зад тях, бяха съвсем сами.
— Скромна е армията май — отбеляза той. — В земята се е окопала.
— Техният дар и проклятие — отвърна Силвърфокс. — Пръст и нищо друго са Т’лан Имасс.
Още докато го изричаше — конете ги носеха напред в бавен тръс — по склоновете се появиха силуети. Мършави вълци, бягащи в пълна тишина. Т’лан Ай. Отначало — само по двайсетина от всяка страна, после — стотици.
Мулето на Круппе зарева, дръпна уши и замята глава.
— Успокой се, звяр такъв! — извика той и още повече го стресна.
Силвърфокс се приближи и го укроти, като го погали по врата.
Приближиха един хълм с плоско било между две стари, отдавна пресъхнали речни корита с подронени брегове. Силвърфокс спря и слезе. Круппе я последва припряно.
Т’лан Ай останаха на разстояние. Вече хиляди и хиляди, вълците изглеждаха някак призрачни сред прахта, вдигана от неуморното им кръжене.
Без да обръщат внимание на Т’лан Ай, двете морски пехотинки зад жената риви и дару подкараха конете си нагоре по склона.
— Горещичко ще е — подхвърли едната.
— Доста горещо — съгласи се другата.
— Добре че пропуснахме тоя боклук.
— Да. Не ми е интересно да се бия с тенесковри. Една гладуваща армия е жалка гледка. Ходещи скелети…
— Интересен образ — промърмори Круппе. — Предвид обстоятелствата.
Двете замълчаха и го изгледаха.
— Извинете, че прекъсвам беседата — сухо каза Силвърфокс. — Ако обичате, заемете позиция зад мен. А, не, малко по-далече. Да речем, пет крачки поне ще е добре. И моля, в това, което следва, не бих искала да ме прекъсват.
Погледът на Круппе, както и на двете жени, се беше зареял покрай нея към низините, обкръжаващи хълма, където сред море от блещукаща прах се надигаха ниски, облечени в животинска кожи съсухрени воини. Като в мрачно, злокобно безмълвно заклинание.
„Пръст и нищо друго.“
Ала пръстта бе намерила форма.
Неравни редици, матова лъскавина на кремъчни оръжия — вълни от сиво, черно и ръждивокафяво сред зеленикавите оттенъци на сбръчкана лъскава кожа. Шлемове от черепи, някои увенчани с рога, покриваха всеки склон и всяка падина с килим от кости, като зацапани, безразборно подредени камъни на някакъв огромен площад. Нямаше вятър, който да развее дългите коси, провиснали под черепите-шлемове, а слънчевите лъчи не можеха да разсеят погълналата очните кухини под изпъкналите чела сянка. Но тежките погледи до един се бяха приковали в Силвърфокс.
Само за няколко дъха равнината във всички посоки беше изчезнала. На нейно място сега стояха, безмълвни и неподвижни, десетки и десетки хиляди Т’лан Имасс.
Т’лан Ай вече не се виждаха — бяха зад струпаните легиони. На стража. На своите близки. Заклети и те в Гуглата.
Силвърфокс огледа Т’лан Имасс.
Тишина.
Круппе потръпна. Въздухът се бе изпълнил с лютия мирис на не-смърт, с мразовития дъх на лед, изпълнен беше с тъга.
Отчаяние. А може би след цялата тази привидна вечност — само с пепел.
„Във всичко това несъмнено се съдържа древно знание. Но, чуди се Круппе, дали има спомени? Истински спомени? За жива плът, за милувката на вятъра, за детски смях? Спомени за обич?“
„Замръзнало между живота и смъртта, в мразовитото «помежду», кое смъртно чувство би могло да се съхрани? Нито ехо дори. Само спомени за лед, за лед и нищо повече. Богове подземни… такава скръб…“
По склона пред Силвърфокс се заизкачваха фигури. Без оръжия, загърнати в кожи на древни, отдавна изчезнали зверове. Очите на Круппе се спряха на един от тях — едър плещест Хвърляч на кости, чийто костен шлем бе увенчан с еленови рога. Кожата, с която се беше загърнал, бе от полярна лисица. Стъписан,
