„Ние сме защитниците. И още сме тук.“
Макар тъмата да навяваше скръб, победата и всичко, което тя значеше, бе като сивата бледнина преди изгрева — смекчаваше мъката от загубата и разрухата, която бавно започваше да се откроява от всички страни. Нямаше как да се облекчи този конфликт в душата на всеки оцелял — сляпата стихия на жестоката съдба, терзаеща духа — но Сивите мечове се бяха превърнали в непоклатим символ на твърдостта. Бяха се превърнали в знамето на града.
„И още сме тук.“
След като и тази задача се изпълнеше, договорът, според Итковиан, щеше да е изпълнен докрай. Законът и редът можеха да се поверят в ръцете на джидратите от цитаделата. Оцелелите Сиви мечове щяха да напуснат града и най-вероятно никога вече нямаше да се върнат. Въпросът, който занимаваше сега Щит-наковалня, беше свързан с бъдещето на отряда му. От над седем хиляди — триста и деветнайсет: след тази обсада Сивите мечове сигурно никога вече нямаше да могат да се възстановят. Но дори и тези ужасни щети сами по себе си можеха да се преодолеят. Виж, изхвърлянето на Финир от лабиринта му беше съвсем друга работа. Армия, заклела се в бог, лишен от силата му, се превръщаше, според Итковиан, в най- обикновена наемническа банда: сбирщина от неудачници и събрани оттук-оттам професионални войници. Не парите правеха гръбнака здрав; малко бяха съществуващите наемнически отряди, които да претендират с право за чест и цялост; малко оставаха твърдо на поста си, щом бягството се окаже възможно.
Новото попълнение щеше да е проблематично. Сивите мечове се нуждаеха от трезви, твърди личности; от хора, способни да приемат дисциплина от най-висш порядък; от хора, за които клетвата означава нещо.
„Бивни свещени, трябват ми фанатици…“
В същото време тези хора трябваше да нямат никакви връзки, никакви близки. Неизпълнимо съчетание.
А дори и да се намереха такива хора, на кого можеха да се закълнат те? Не и на Трейк — ядрото на тази армия вече се оформяше около Грънтъл.
Оставаха още двама свързани с войната богове, познати на Итковиан; северни богове, почти непочитани тук, в равнинните земи на юга.
„Какво ме нарече Хетан? Тя не ме уподоби на котка, нито на глиган. Не. В нейните очи аз бях вълк.“
„Е, добре.“
Вдигна глава и огледа тълпите оцелели, струпани на площада. И забеляза конничката.
Гледаше го.
Итковиан й махна с ръка.
Тя успя да мине с коня през гъстата гмеж и спря до него.
— Сър?
— Намерете капитана. Имаме важна задача.
Жената отдаде чест и обърна коня.
Здрава логика имаше зад решението му, но му беше някак празно, сякаш самият той нямаше да участва в играта, която щеше да последва началния акт — никаква особена роля в това, което предстои. Все пак над собствените му желания стоеше съхраняването на Сивите мечове. На самия му живот.
„Така трябва да стане. Друго не мога да измисля. Трябва да се сътвори ново Откровение. Дори и в това още не съм приключил.“
Капитан Норъл беше намерила кон. Лицето й се бе състарило — твърде дълго й беше отказван сънят. Не каза нищо, щом двете спряха до Щит-наковалня.
— Последвайте ме.
Итковиан обърна коня си.
Поеха през града и под лазурносиньото утринно небе излязоха през северната порта. На една трета левга на хълмовете бяха вдигнали стана си баргастите — юрти и шатри, охранявани от скромен ариергард. Димът се вдигаше от безбройните огньове, край които старци и старици приготвяха закуската. По неравните пътеки вече тичаха деца, по-тихи от градските хлапета, но не по-малко енергични.
Тримата Сиви мечове минаха покрай оплячкосаните трупове на панионците и продължиха право към баргасткия стан.
Итковиан не се изненада, като видя няколкото старици, струпали се да ги посрещнат. „Течение някакво ни води към това и вие, вещици, сте го усетили също като мен, с което верността му става видима и ясна.“ Но това не облекчи усещането му за пустота. „Приеми го като поредното бреме, Щит-наковалня, бреме, за което си създаден, като за всички други.“
Дълго никой не проговори. Накрая една от стариците се изкиска и им махна с ръка.
— Хайде.
Итковиан слезе от коня, спътничките му — също. Появиха се деца, които поеха юздите и отведоха животните.
Поведени от жената, която им проговори, всички поеха по главната пътека на стана към голямата юрта в края. На входа пазеха двама баргастки воини. Старицата им изсъска нещо и те се отдръпнаха.
Итковиан, новобранката и капитанът влязоха в юртата.
— Рядко стъпва мъж тук — заговори водачката, докато се тътреше към огнището в средата, преди да приседне върху проснатите кожи.
— Радвам се на тази чест…
— Недей! — изкикоти се тя. — Трябва да скъсаш от бой някой воин и да го издърпаш настрана, а дори и тогава най-много да ти налетят братята и приятелите му, преди да си се добрал до входа. Попаднал си между старици, млади човече, а нищо по-опасно няма от това!
— Но я го виж! — извика друга. — Та той не се бои!
— Огнището на неговия дух е в пепелища — изсъска трета.
— Все пак — отвърна първата с гняв, — с това, което търси, пожар свиреп той носи на замръзналия лес. Тогча и Фаранд, любовници откъснати един от друг за цяла вечност, сърцата зимни, виещи на Ледерон сред дълбините и отвъд — до една сме чули скръбния им плач в сънищата си. Не е ли тъй? Но ето ги, че идат — не от север, о, не от север. И ето го този мъж. — Наведе се и сбръчканото й лице се скри сред пушека. — О, този мъж…
Последното отекна като въздишка.
Итковиан вдиша дълбоко и посочи новобранката.
— Смъртният меч…
— Не — изръмжа старицата.
Щит-наковалня се поколеба.
— Но…
— Не — повтори тя. — Той е намерен. Той съществува. Вече е станало. Погледни ръцете й, Вълко. Колко грижовност има в тях. Тя ще е дестраянтът.
— Ти… сигурна ли си?
Старицата кимна към капитана.
— А тази ще е това, което беше ти. Ще приеме бремето — ти, Вълко, си й показал всичко, което трябва да знае. Истината за това се таи в очите й и в любовта, която питае към теб. Тя ще е въплътеният й отговор. Тя ще е Щитът-наковалня.
Другите старици закимаха в съгласие, с блеснали в сумрака очи над клюнестите си носове — като ято убийствени врани, втренчени в Итковиан.
Той бавно се обърна към капитан Норъл. Тя беше стъписана.
— Сър, какво…
— Заради Сивите мечове — заговори Итковиан; мъчеше се да надвие болката си. — Трябва да се направи. Тогг, Господарят на зимата, отдавна забравен бог на войната, наричан сред баргастите Вълчия дух, Тогча. И неговата изгубена любима, вълчицата Фандърей. Фаранд, на речта на баргастите. В отряда ни жените вече са повече от мъжете. Трябва да се провъзгласи Откровение, да се коленичи пред бога-вълк и богинята-вълчица. Вие ще бъдете Щитът-наковалня. А вие — обърна се той към новобранката, която го гледаше с широко отворени очи, — ще сте дестраянтът. Сивите мечове са преродени. Утвърждаването
