— Не бих желал да нарушавам усамотението ти, капитане.
— Изобщо не бих съжалил, ако го оставя. Твърде много мрачни мисли се прокрадват, когато съм сам.
Смъртният меч пристъпи и бавно приседна до Паран. Разкъсаната му ризница издрънча върху камъка. Той отпусна лакти на коленете си и дланите в тежките ръкавици провиснаха.
— И моето проклятие е такова, капитане.
— Значи имаш късмет, че намери Хетан.
Мъжът изсумтя.
— Проблемът е, че е ненаситна.
— С други думи, ти си този, който търси самотата, а присъствието ми пречи.
— Стига да не ме дереш по гърба, компанията ти е добре дошла.
Паран кимна.
— Не съм от котешкия тип… ъъъ, прощавай.
— Няма нищо. Ако Трейк няма чувство за хумор, това си е негов проблем. Но пък, от друга страна, би трябвало да има, след като избра точно мен за своя Смъртен меч.
Паран го изгледа замислено. Зад тигровите шарки се виждаше лице, преживяло тежки години. Обрулено, изсечено грубо, с очи като на тигър, след като божията сила се беше вляла в плътта и кръвта му. При все това около тези очи се виждаха насмешливи бръчици.
— Според мен изборът на Трейк е бил мъдър…
— Не и ако очаква благочестие, или ако настоява за клетви. Гуглата знае, та аз дори не обичам да се бия. Как тогава се очаква да служа на Бога на войната?
— По-добре ти, според мен, отколкото някой кръвожаден дюстабанлия с един пръст чело, Грънтъл. Неохотата да вадиш от ножниците тези саби или каквото там символизират, според мен е добро нещо. Боговете знаят каква рядкост е в момента.
— Не съм много сигурен. Целият град не го желаеше. Жреците, джидратите, дори Сивите мечове. Ако имаше друг начин… — Сви рамене. — И с мен е така. Ако не се бяха случили тези неща на Харло и Стони, сега щях да съм долу в тунелите и да си бъбря с другите.
— Стони е приятелката ти със счупената рапира, нали? А Харло кой е?
Грънтъл извърна за миг глава.
— Поредната жертва, капитане. — Гласът му се беше изпълнил с горчивина. — Просто поредната по пътя. Е, чувам, че малазанската ви армия е наблизо, западно оттук някъде, идва да се включи в тая проклета война. Защо?
— Временно отклонение. Попривършиха ни враговете.
— Войнишкият хумор. Така и не мога да го разбера. Толкова ли важно е за вас да се биете?
— Ако имаш предвид лично мен — не. Но за хора като Дужек Едноръкия и Уискиджак това е същината на живота им. Те са творци на история. Дарбата им е в силата да командват. Това, което правят, променя картите на учените. Колкото до войниците, които ги следват, бих казал, че повечето гледат на това като на професия, на кариера, може би единствената, за която са добри. Те са въплътената воля на командирите, на които служат, и по този начин също са творци на история, по един войник всеки път.
— А ако командирите им се окажат глупави самоубийци?
— Съдбата на войника е да се оплаква от командирите си. Всеки окалян пехотинец е истински майстор на стратегии, след като боят е свършил. Но истината е, че Малазанската империя има традиция с великолепни, компетентни командири. Твърди и честни, издигнали се обикновено от войнишкия строй, макар че, признавам, моята благородническа класа често пъти е подронвала здравите устои на тази традиция. Ако бях тръгнал по по-безопасен път, като нищо вече щях да съм Юмрук — не заради компетентност, разбира се, или опит дори. Връзките щяха да са достатъчни. Императрицата обаче най-после осъзна тази поквара и взе мерки, въпреки че може би закъсня…
— Тогава защо, в името на Гуглата, е обявила Дужек Едноръкия извън закона?
Паран помълча за миг, после сви рамене.
— Политика. Целесъобразността може да принуди дори една императрица, нали?
— Звучи ми като маневра малко — измърмори Грънтъл. — Човек не се лишава от най-добрия си командир в пристъп на раздразнение.
— Може и да си прав. Уви, не аз съм този, който може да го потвърди или отрече. Във всеки случай между Ласийн и Дужек още има стари, гноясали рани.
— Капитан Паран, много открито говориш. Не е добре за теб — не че аз ще ти навредя. Но си толкова открит и искрен, че някой ден може да стигнеш до бесилото.
— Ще ти кажа още нещо, Смъртни мечо. Появил се е нов дом и иска да бъде включен в Драконовата колода. Принадлежи на Сакатия бог. Усещам натиска — гласа на безброй богове, всички настояват да откажа санкцията си, защото изглежда, че тъкмо аз съм прокълнатият с тази отговорност. Да благословя ли Дома на Оковите, или не? Аргументите срещу такова благославяне са смазващи и не е нужно някакъв бог да ми шепне в главата да го откажа.
— Тогава какъв е проблемът, капитане?
— Много просто. Дълбоко в мен крещи един самотен глас, така дълбоко заровен, че едва се чува. Самотен глас, Грънтъл, който настоява точно обратното. Настоява, че трябва да одобря Дома на Оковите. Трябва да благословя правото на Сакатия бог да получи място в Драконовата колода.
— И чий глас ти крещи това безумие?
— Мисля, че е собственият ми.
Грънтъл помълча дълго, но Паран усещаше нечовешките му очи, впити в него. После Смъртният меч извърна поглед и сви рамене.
— Не знам много за Драконовата колода. Използва се за гадаене, нали? Никога не съм го търсил.
— Аз също — призна Паран.
Грънтъл се изсмя горчиво и кимна.
— А какво ми каза преди малко? По-добре на Бога на войната да служи човек, който я мрази, отколкото някой кръвожаден. Тогава защо съдникът на Драконовата колода да не е човек, който не я познава, вместо професионалист?
— Може и да си прав. Но това не облекчава усещането ми, че не съм подходящ.
— Да. Усетих как моят бог потръпна от думите ти, капитане — за инстинкта ти по отношение на Дома на Оковите на Сакатия бог. Но както вече казах, не съм религиозен фанатик. Тъй че лично аз май гледам другояче на нещата. Ако Трейк е решил да трепери на омекналите си четири крака, негова работа.
— Това, че не се плашиш, ме прави любопитен, Грънтъл. Изглежда, не виждаш никакъв риск в узаконяването на Дома на Оковите. Защо?
Едрият мъж сви рамене.
— Само за това става дума, нали? Узаконяване. В момента Сакатият бог е извън цялата тая проклета игра, което значи, че не е обвързан с никакви правила…
Паран изведнъж изправи гръб.
— Прав си. Бездната да ме вземе дано, точно така. Ако благословя Дома на Оковите, то тогава Сакатият бог става… обвързан…
— Просто поредният играч, да. Който щъка и бута с лакти по игралната дъска. В момента той само я подритва отстрани при всяка възможност. Когато стъпи на нея, няма да има това предимство. Поне на мен така ми се струва, капитане. Тъй че, когато каза, че искаш да узакониш дома, си помислих: защо е цялата тая суматоха? На мен ми звучи съвсем разумно. Боговете са много задръстени понякога — вероятно затова сме им нужни ние, смъртните, за да мислим разумно, когато се наложи. Вслушай се в онзи самотен глас, момче, това е моят съвет.
— И е добър…
— Може би, а може би — не. Най-много Трейк и всички други богове да ме изпекат в пламъците на Бездната за това, че го дадох.
— Значи няма да съм сам — ухили се Паран.
— Добре, че и двамата мразим самотата.
— Това е войнишки хумор, Грънтъл.
