извади меча си.
— Корлат…
— Съжалявам, Уискиджак.
— Но той ще…
— Знам.
Уискиджак зяпна в ужас, когато Аномандър Рейк се приближи към първата жена — мършава изгърбена вещица, висока само до гърдите му, и я посече с Драгнипур.
Главата й се изтърколи в краката й със струя кръв. Тялото застъпва на една страна като в зловещ танц и рухна.
Аномандър Рейк тръгна към следващата.
— Не… това не бива…
— Моля те…
Без да послуша молбата й, Уискиджак пришпори коня си в галоп надолу по склона и стигна на равното.
Докато стигне, беше посечена още една жена, след нея — трета. Той дръпна юздите и конят се закова точно на пътя на Рейк.
Господарят на Лунния къс се принуди да спре. Вдигна глава изненадано и се намръщи.
— Престани! — изръмжа Уискиджак. Осъзна, че е извадил меча си, и видя как небрежно го погледнаха нечовешките очи на Рейк, преди Тайст Андий да му отвърне:
— Отдръпни се, приятелю. Това, което правя, е милост…
— Не, това е съд, Аномандър Рейк. И присъда — добави той, без да откъсва очи от черното острие на Драгнипур.
Усмивката на Рейк бе някак странно тъжна.
— Да бъде както казваш, Уискиджак. Все пак държа на правото си да осъдя тези същества.
— Не възразявам, Аномандър Рейк.
— А, значи е в… присъдата?
— Да.
Господарят прибра меча си.
— Тогава трябва да е от твоята ръка, приятелю. И побързай, защото възвръщат силата си.
Уискиджак потръпна в седлото.
— Аз не съм екзекутор.
— Или трябва да станеш, или се отдръпни. Веднага.
Уискиджак обърна коня. Седемте все още живи жени наистина се съвземаха. Той видя удивлението и неразбирането в старите прежълтели очи на най-близката.
„Гуглата да ме вземе дано…“
Срита коня в хълбоците, замахна с меча и прониза гърдите на най-близката.
Сухата кожа се разцепи без усилие. Костите изпукаха като сухи клони. Жертвата му залитна назад и падна.
Той подкара напред, изтръска кръвта от меча и щом стигна до следващата жена, замахна и разпра гърлото й.
Стегна мислите си в желязна хватка и съсредоточи волята си върху това да се превърне в механичен изпълнител. Никакви грешки. Никаква жал към жертвите. Точни, хладнокръвни екзекуции, една след друга — повеждаше инстинктивно коня, местеше тежестта си, надигаше меча и забиваше или посичаше, както падне.
Една, още една, и още една.
Докато не завъртя коня в кръг и не се увери, че е приключил. Беше свършило.
Конят продължаваше да тъпче на място. Уискиджак се загледа нагоре.
И видя Воинството на Едноръкия, подредено на хребета вляво от него — пространството помежду им бе осеяно със стъпкани човешки тела, но иначе — открито. Видимо.
Войниците му.
Подредени на хребета. Безмълвни.
„Да видят това… Вече наистина съм прокълнат. Връщане от това няма. Каквито и да са обясненията и оправданията. Каквито и да са престъпленията, извършени от моите жертви. Аз убих. Не войници, не въоръжени противници, а същества, обзети от лудост, лишени от сетива и несъзнаващи.“
Обърна се и се взря в Аномандър Рейк.
Господарят на Лунния къс отвърна на погледа му с безизразно лице.
„Това бреме… ти си го поемал преди, приел си го на плещите си отдавна, нали? Това бреме, което сега тежи на моята душа, с него живееш ти — живял си с него от столетия. Цената за меча на твоя гръб…“
— Трябваше да го оставиш на мен, приятелю — промълви Тайст Андий. — Можеше да настоявам, но не можех да кръстосам меч с теб. — Усмихна се тъжно. — Отварянето на сърцето ми отново се оказва проклятие. За онези, на които държа, и то заради същото чувство. Жалко, че не можах да науча този урок отдавна, нали?
— Още едно нещо, което ще споделим — промълви Уискиджак.
Аномандър Рейк присви очи.
— На твое място не бих си го пожелал.
— Знам. — Едва се сдържаше. — Съжалявам, че не ти дадох избор.
Гледаха се мълчаливо.
— Вярвам, че приближените на Корлат са заловили този Анастер — каза след малко Аномандър Рейк. — Би ли дошъл с мен да се погрижим за него?
Уискиджак трепна.
— Не, приятелю — увери го Рейк. — Него няма да съдя. Нека да го оставим на другите, нали?
„По военния закон. Онзи суров механизъм, който толкова лесно те освобождава от лична отговорност. Разбира се. Имаме време за това, нали?“
— Съгласен съм, милорд. Водете, моля.
С последна, тъжна усмивка Аномандър Рейк закрачи покрай него. Уискиджак прибра окървавения меч в ножницата и го последва с коня си.
Вгледа се в широкия гръб на Тайст Андий и оръжието, висящо на гърба му. „Аномандър Рейк, как можеш да носиш това бреме? Това бреме, което така дълбоко пронизва сърцето ти?“
„Но не, не това ме разкъсва сега.“
„Господарю на Лунния къс, ти ме помоли да се отдръпна и нарече това милост. Не те разбрах. Милост, но не за Жените на мъртвото семе. А за мен. Затова беше тъжната ти усмивка, когато ти отказах.“
„Ех, приятелю, аз видях само твоята жестокост — и това те нарани.“
„По-добре щеше да е и за двама ни, ако беше кръстосал меча си с моя.“
„За двама ни.“
„А аз — аз не заслужавам такива приятели. Глупавите жестове убиват душата ти, старче. Сложи му края. Направи така, че тази война да е последната ти.“
„Последната.“
Корлат го чакаше със своите Тайст Андий, заобиколили мършавата фигура на Анастер, Първото чедо на мъртвото семе там, където бе паднал, когато го хвърли Аномандър Рейк.
Уискиджак видя сълзи в очите на любимата си и тази гледка го жегна болезнено. С усилие извърна очи. Макар да имаше нужда от нея, а навярно и тя на свой ред се нуждаеше от него, за да сподели всичко, което явно беше видяла и разбрала, трябваше да почака. Реши да вземе пример от Аномандър Рейк, за когото сдържаността бе едновременно броня и — ако обстоятелствата го наложеха — оръжие.
От малазанската позиция, както и от тази на Бруд, се приближаваха конници. Щеше да има свидетели на това, което предстоеше. „И фактът, че проклинам тази истина, най-добре разкрива колко ниско съм паднал. Кога досега съм се боял от свидетели на това, което правя или казвам? Прости ми, Кралице на сънищата. Озовах се в оживял кошмар и чудовището, което ме дебне, съм самият аз.“
След като спря коня си при струпалите се в кръг Тайст Андий, Уискиджак за първи път успя да огледа
