способна да представя интересите на отряда и без негова помощ.
Приближиха доскорошната западна порта — огромна паст, зейнала в крепостната стена.
Облегнат на обгорената стена на полусрутената кула, Грънтъл ги изгледа с нещо като усмивка. Беше небръснат. Стони Менакис крачеше напред-назад, явно побесняла.
— Остава да изчакаме само Хъмбръл Тор — подхвърли Грънтъл.
Итковиан дръпна юздите и се намръщи.
— Къде е Съветът на маската?
Стони се изхрачи на земята.
— Хукнаха напред. Май искат първо да си побъбрят насаме.
— Спокойно — изръмжа й Грънтъл. — Нали твоят приятел Керули е с тях?
— Не е в това въпросът! Те се скриха. Докато ти и Сивите мечове опазихте и тях, и проклетия им град!
— Все пак — намеси се Итковиан, — след като принц Джеларкан е мъртъв и няма наследник, те са управляващото тяло на Капустан.
— Но можеха да изчакат, проклети да са!
Капитан Норъл се извърна на седлото и погледна назад по широката улица.
— Хъмбръл Тор идва. Ако подкараме бързо, сигурно ще можем да ги настигнем.
— Важно ли е това? — попита я Итковиан.
— Да, сър.
— Съгласен съм.
— Хайде, Стони — изръмжа Грънтъл и се отлепи от стената.
Поеха през равнината, с Хъмбръл Тор, Хетан и Кафал, които се поклащаха неловко върху седлата на заетите им коне. Баргастите не бяха никак доволни от опита за узурпация от страна на Съвета на маската — старата вражда и недоверие отново бяха припламнали. Според всички сведения приближаващите се войски все още бяха на две-три левги от града. Керули, Рат-Гугла, Рат-Бърн и Рат-Сенкотрон се возеха във фургон, теглен от три коня на джидратите, останали незаклани и неизядени при обсадата.
Итковиан си припомни последния път, когато беше яздил по този път, спомни си лицата на вече мъртвите войници. Фаракалаян, Торун, Сидлис. Зад официалността, наложена от правилата на Откровението, тримата все пак бяха най-близките му приятели. „Истина, към която не смеех да посегна. Не като Щит-наковалня, не и като командир. Ала това се промени. Те са част от моята скръб, толкова непоносима, колкото и десетките хиляди други.“
Изтласка тази мисъл от ума си. Трябваше да се владее. Не можеше да си позволи чувства.
Зърнаха пред себе си впряга с жреците.
Стони изръмжа победоносно:
— Ще се зарадват, и още как!
— Не бързай да злорадстваш, момиче — посъветва я Грънтъл. — Сега ги приближаваме съвсем невинно…
— За идиотка ли ме мислиш? Мислиш, че не съм способна на притворство? Ще те науча да…
— Е, добре — изръмжа той. — Забрави, че съм проговорил…
— Винаги го правя, Грънтъл.
Подкараха бързо напред и когато ги настигнаха, джидратският колар дръпна поводите. Капакът на прозорчето се плъзна встрани и от него се показа безизразната маска на Рат-Сенкотрон.
— Колко приятно! Нашият почетен антураж!
Итковиан въздъхна. „В този тон нямаше капка притворство, уви.“
— Почетен ли? — попита Стони с вдигнати вежди. — Изненадана съм, че това понятие ви е познато, жрецо.
— Аха. — Маската се извърна към нея. — Слугинчето на Керули. Не трябваше ли да паднеш на колене?
— Ще ти дам аз едно коляно, завързак — точно между…
— Хайде стига! — изсумтя Грънтъл. — Вече всички сме тук. Виждам, че се приближава конен авангард. Дали да не продължим?
— Подранихме — сопна се Рат-Сенкотрон.
— Мда, много непрофесионално от наша страна. Можем да продължим съвсем бавно, да им дадем време да се подготвят.
— Разумно, при създалите се обстоятелства — отстъпи Рат-Сенкотрон. Устните на маската се кривнаха в широка усмивка, после главата се прибра и капакът се плъзна обратно.
— Тоя ще го насека на парченца някой ден — подхвърли бодро Стони.
— Всички оценихме чувството ти за притворство, скъпа — измърмори Грънтъл.
— И би трябвало, тъпако.
Ефрейтор Пикър седеше на прашните стъпала на някакъв доскорошен храм. Гърбът и раменете й се бяха схванали от разхвърлянето на парчетата зидария още от заранта.
Бленд, изглежда, се беше мотала някъде наблизо, защото изведнъж се появи с мях с вода.
— Жадна си, нали?
Пикър кимна и каза:
— Интересно как го правиш тоя номер с изчезването точно когато има най-много работа.
— Да, ама ти донесох вода, нали?
Пикър се намръщи.
От другата страна на улицата капитан Паран и Бързия Бен оседлаваха конете си — готвеха се да посрещнат армията на Едноръкия и Бруд. Доста потайни бяха станали, откакто се срещнаха отново, и това я правеше подозрителна. Хитрините на Бързия Бен никога не се оказваха приятни.
— Да можехме всички да тръгнем — измърмори тя под нос.
— На преговорите? Че защо? Само да бием път.
— По-лесно е да се мотаеш тук, нали? С някакво си мехче. Друго щеше да ми запееш, ако разчистваше камънаците с всички нас, Бленд.
Мършавата жена сви рамене.
— Имах си достатъчно работа.
— Каква?
— Събирах информация.
— О, да. И какви клюки успя да подслушаш?
— Хорски. Наши и техни, тук и там.
— Техни ли? И кои са те?
— М-м, чакай да видим. Първо — баргастите. После — Сивите мечове. Двама хлевоусти джидрати от Хомота. Трима послушници от храма зад теб…
Пикър трепна, бързо стана от стъпалата и нервно изгледа обгорената сграда зад себе си.
— Кой е богът, Бленд? И без лъжи…
— Че защо да те лъжа, ефрейтор? Сенкотрон.
Пикър изсумтя.
— Дебнала си подлеците, а? И за какво си говореха?
— Някакъв шантав план на господаря им. Отмъщение срещу двама некроманти, дето са се натикали в някакво имение нагоре по улицата.
— Онова с труповете отпред и с вмирисаните стражи по стените?
— Май е точно то.
— Добре. Казвай за другите.
— Баргастите се надуват като петли. Агенти на Съвета на маската купуват от тях храна за гражданите. Сивите мечове купуват храна за бежанците тенесковри извън града. Белоликите трупат пари.
— Задръж малко, Бленд. Бежанци тенесковри, казваш. Какви ги кроят пък сега Сивите мечове? Гуглата ми е свидетел, достатъчно трупове има между тия канибали, защо ще им дават истинска храна? Защо
