изобщо трябва да ги хранят кучите му синове?
— Уместен въпрос — съгласи се Бленд. — Признавам си, че любопитството ми се изостри.
— Не се съмнявам и че си стигнала до някаква хипотеза.
— Подредих пъзела, за да сме по-точни. Откъслечни факти. Наблюдения. Странични коментари, подхвърлени уж насаме, подслушани от никой друг освен от преданата ти подчинена, стояща тук пред теб…
— Кълна се в омекналите коленца на Опонн, жено! Изплюй го най-сетне!
— Доброто злорадство никога не ти е било по вкуса. Е, добре. Сивите мечове се бяха заклели във Финир. Не бяха просто поредната наемническа чета. Приличаха по-скоро на проклети кръстоносци, обрекли се на святата кауза на войната. И го приемаха много сериозно. Само че нещо се е случило. Изгубили са своя бог…
— Не се съмнявам, че работата е сериозна.
— Да, само че това не е съществено.
— В смисъл — не знаеш.
— Точно така. Работата е, че оцелелите офицери на отряда са отишли до стана на баргастите, там ги е чакала сган сбръчкани племенни вещици и заедно са спретнали преосвещение.
— Искаш да кажеш — сменили са божеството. О, не, не ми казвай, че е Трийч…
— Не е Трийч. Трийч вече си има последователи.
— Добре. Значи трябва да е Джес. Богинята на Втъкаването. Всички се хващат да плетат, само че много свирепо и…
— Не съвсем. Тогг. И Фандърей, Вълчицата на Зимата — отдавна изгубилата се самка на Тогг. Помниш ли легендата? Не може да не си я чувала като дете, стига изобщо да си била някога дете…
— Внимавай, Бленд.
— Извинявай. Все едно, Сивите мечове буквално са пометени. Търсят си нов набор.
Веждите на Пикър се вдигнаха.
— Какво? Тенесковрите? Дъх на Гуглата!
— Всъщност е доста логично.
— Как не. Ако ми трябва армия, най-напред ще потърся хора, които се ядат едни други, когато нещата загрубеят. Абсолютно. Тутакси.
— Гледаш го от много неприятен ъгъл. По-скоро става въпрос за хора без свой живот…
— Изгубили всичко.
— Да. Без връзки, без вярност към нищо. Съзрели за странните ритуали на въвеждането.
Пикър изсумтя.
— Луди. Всички са полудели.
— Като стана въпрос за това… — промърмори Бленд.
Капитан Паран и Бързия Бен вече тръгваха.
— Ефрейтор Пикър.
— Да, капитане?
— Да знаете къде е Спиндъл?
— Представа нямам, сър.
— Бих ви посъветвал да сте в течение къде се размотават хората ви.
— Е, добре де, отиде със сержант Анци. Някой излязъл от тунелите. Твърдял, че е принц Арард — свален владетел на един от градовете на юг от реката. Настоявал да говори с представителите на Воинството на Едноръкия и след като не можахме да ви намерим навреме…
Паран изруга под нос.
— Да го кажем направо. Сержант Анци и Спиндъл са се самоизбрали за официални представители на Воинството на Едноръкия за аудиенция с въпросния принц? Анци? И Спиндъл?!!!
Бързия Бен се изсмя и Паран го изгледа ядосано.
— Деторан също се писа доброволка — добави невинно Пикър. — Тъй че са трима. Може би и още няколко.
— Малът?
Пикър поклати глава.
— Той е с Хедж, сър. Лекуват там, или нещо такова.
— Капитане — намеси се Бързия Бен. — Предлагам да тръгваме. Анци ще почне да шикалкави веднага щом се обърка, а той се обърква още при представянията. Деторан нищо няма да каже, а най-вероятно и останалите. Спиндъл може и да изломоти нещо, но той пък носи власеницата си, тъй че всичко е наред.
— Нима? И вас ли трябва да държа отговорен за това, маг?
Бързия Бен се ококори.
— Все едно. — Паран стисна юздите. — Да се махаме от този град… преди да се е разразила нова война. Ефрейтор Пикър.
— Да, сър?
— Защо се мотаете тук сама?
Тя се огледа и изпъшка:
— Ах, тая кучка…
— Ефрейтор?
— Извинявайте, сър. Просто си почивах.
— Като приключите с почивката, съберете Анци, Спиндъл и другите. Този Арард го пратете в Хомота и му кажете, че истинските представители на Воинството на Едноръкия ще се срещнат с него скоро, стига да желае аудиенция.
— Слушам, капитане.
— Надявам се.
Тя ги изчака, докато завият на пресечката, и рязко се обърна.
— Къде си, страхливка такава?
— Аз ли? — обади се Бленд от сянката при входа на храма.
— Ти, разбира се!
— Зърнах нещо в тоя коптор, отидох да поразгледам и…
— Коптор? Святата обител на Сенкотрон, искаш да кажеш.
Бленд пребледня.
— Ох, забравих.
— Паникьоса се. Хи-хи. Бленд се паникьосала! Надуши какво ще стане и се свря в дупката, а! Чакай само да кажа на другите…
— Ами! — изсумтя Бленд. — Само ще изопачиш едно случайно съвпадение. Няма да ти повярват.
— Ти да не би да…
— Ох-ох…
Бленд пак изчезна. Стъписана, Пикър се обърна.
По улицата право към нея идваха двама загърнати в наметала мъже.
— Ей — подвикна по-високият, с остра брадичка.
Тя настръхна от властния тон.
— Какво има?
Едната му тънка вежда се вдигна.
— Особите ни заслужават почит, жено. Ни повече — ни по-малко. Сега слушай. Изпитваме остра нужда от продоволствие, за да подновим пътуването си. Трябва ни храна, чиста вода, и то много, а и ако можеш да ни упътиш до някой дюкян за дрехи…
— Ей сегичка. Тутакси… — Тя пристъпи към него и стоманеният й юмрук се натресе в лицето му. Краката му изхвърчаха във въздуха, той шляпна на паважа и застина.
Бленд пристъпи зад другия и го фрасна по темето с дръжката на меча. Мъжът писна и се строполи.
Старецът в опърпани дрехи, който ситнеше зад тях, вдигна ръце и изхленчи:
— Не ме бийте!
— Че защо да те бием? — намръщи се Пикър. — Тия двамата… твои ли са?
