— А младите? — подхвърли той, без да откъсва поглед от билото.
— Играеш си по острието на ножа, скъпи.
— Прощавай, ако съм те обидил.
— Една усмивка бих ти простила, все едно за какво е. Всъщност едва ли. И да имаш чувство за хумор, криеш го много добре. Много лошо.
Той я изгледа.
— Лошо ли? Да не искаш да кажеш трагично?
Тя присви очи, изсъска отчаяно и закрачи нагоре по склона.
Итковиан я изгледа за миг, след което насочи вниманието си към жреците, струпали се до впряга. Рат- Сенкотрон се оплакваше:
— Искат без дъх да останем! Да бяха избрали някой по-полегат склон, можехме да си останем в каретата…
— С повечко коне пак щеше да ни откара — изсумтя Рат-Гугла. — Нарочно е намислено, да ни унизят…
— Няма такова нещо, приятели — обади се Керули. — Ето, че рояците зли насекоми взеха да налитат достопочтените ни особи. Предлагам да спрем да се оплакваме и да ме придружите до билото, така и дъх ще си спестим. — И дребният кръглолик мъж закрачи нагоре.
— Трябваше да настоим… ох!
Тримата се затътриха след Керули, сподиряни от рояк конски мухи.
Хъмбръл Тор се изсмя.
— Оставаше само да се намажат с бедеринска мас!
— И без това са си достатъчно мазни, главатарю — отвърна Грънтъл. — Освен това представянето пред гостите ни е съвсем на място — трима маскирани жреци, които се тътрят, пухтят и пъдят с ръце привиденията над главите си. Е, Керули поне показва известно достойнство, но пък той може би е единственият от групата с малко мозък в главата.
— Слава на боговете! — подхвърли Стони.
Грънтъл се обърна.
— Защо?
— Защото току-що използва целия си речников запас, тъпако. Което значи, че ще си мълчиш до вечерта!
Усмивката, с която й отвърна, се оказа по-свирепа, отколкото искаше.
Итковиан изгледа мълчаливо двамата даруджистанци, следвани от Тор, Хетан и Кафал.
— Сър? — подкани го капитан Норъл.
— Мен не ме чакай. Вече ти представляваш Сивите мечове.
Тя въздъхна и също закрачи нагоре.
Итковиан бавно огледа околността. Освен кордона, обграждащ подножието на хълма, двете чуждестранни армии оставаха скрити. Нямаше да има никаква демонстрация на сила, която да сплаши представителите на града — щедър жест, но жреците едва ли щяха да го забележат. И толкова по-зле, защото Рат-Гугла, Рат-Бърн и Рат-Сенкотрон имаха сериозна нужда от сплашване.
Но хапещите мухи и качването по нагорнището може би щяха да стигнат.
Огледа с одобрение малазанските стражи. Оръжията им, както забеляза, бяха с великолепна изработка и добре поддържани, макар и малко похабени. Оправянето и кърпенето на снаряжението беше ставало в полеви условия — тази армия беше много далече от дома, далече от всякаква поддръжка. Мургавите лица под шлемовете го гледаха безизразно, може би с леко любопитство защо е останал тук, само с мълчаливия джидрат, докарал впряга за компания.
„Облечен съм като офицер. Подвеждаща подробност, вече.“ Свали ръкавиците си, откъсна офицерския знак и го хвърли на земята. После разви сивия пояс, който стягаше кръста му, и пусна и него. Накрая смъкна и шлема.
Войникът, който беше най-близо, се приближи.
Итковиан му кимна и каза:
— Склонен съм на размяна, сър.
— Едва ли ще е честно — отвърна мъжът на завален дару.
— Простете ми, но не бих се съгласил. Сребърният обков и златният гребен може и да намекват за орнаментална функция на бойния ми шлем, но ви уверявам, че бронзът и желязната рамка са с най-високо качество, както и лицевите предпазители. И тежи съвсем малко повече от този, който носите в момента.
Войникът дълго помълча, след което бавно откопча шлема си с плетения предпазител за врата.
— Когато премислите…
— Няма да премисля.
— Да. Исках само да кажа, че ако премислите, просто ме потърсете и ще ви го върна без нито една лоша мисъл. Казвам се Азра Джаел. Единадесето отделение, пета кохорта, трети отряд морска пехота във Воинството на Едноръкия.
— Аз съм Итковиан… доскорошен войник на Сивите мечове.
Размениха ги.
Итковиан огледа шлема в ръцете си.
— Здрава изработка. Харесва ми.
— Ейрънска стомана, сър. Веднъж не е имал нужда от очукване, металът е здрав. Наметката е напанска, меч още не я е срязвал.
— Чудесно. С тази замяна спечелих и се чувствам неудобно.
Войникът не каза нищо.
Итковиан погледна към билото.
— Смятате ли, че ще се обидят, ако се приближа? Няма да изказвам мнение, разбира се, бих послушал само…
Войникът като че ли се мъчеше да надвие някакво чувство, но само поклати сдържано глава.
— Присъствието ви ще бъде висока чест за тях, сър.
— Не мисля — отвърна с крива усмивка Итковиан. — Освен това предпочитам да остана незабелязан, честно казано.
— Тогава завийте покрай хълма. Качете се отзад, сър.
— Добра идея. Благодаря ви, сър. И още веднъж благодаря за този чудесен шлем.
Мъжът кимна мълчаливо.
Итковиан закрачи през кордона, войниците от двете страни се отдръпнаха да му отворят път и му отдадоха чест.
„Неуместна вежливост, но все пак ви благодаря.“
Тръгна към другата страна на хълма. Оттук вече се виждаха войсковите лагери на запад. Не бяха големи, но и двата бяха устроени професионално, малазанският изпъкваше с четирите си отделни, но свързани помежду си укрепления, вдигнати от натрупана пръст и обкръжени със стръмни ровове. Между тях се изпъваха добре отъпкани насипи.
„Впечатлен съм от тези чужденци. И съм длъжен да призная, че Брукалаян беше прав — ако бяхме успели да удържим, тези щяха да се окажат повече от достоен противник на силите на септарх Кулпат, въпреки численото превъзходство. Щяха да разбият обсадата. Само ако бяхме успели да удържим…“
Започна да се изкачва, прибрал под мишницата малазанския шлем.
Вятърът под билото беше силен и прогонваше бръмчащите насекоми. Щом излезе на билото, Итковиан спря. Навесът, изпънат на високите пръти, беше на петнайсет крачки напред. От тази, задната страна на мястото на официалната среща бяха подредени бурета с вода и кошове със знака на Търговска гилдия Тригали — добре позната още откакто гилдията бе основана в Елингарт, отечеството на Итковиан. Погледът му се спря на този знак и той изпита в сърцето си гордост от тях, заради явния им успех.
Под платното беше нагласена голяма маса, но всички стояха от другата страна под слънцето, сякаш формалните представяния все още не бяха приключили.
„Може и разногласия да са се появили вече. Сигурно хората от Съвета на маската са изразили
