Слугата я погледна унило и смъкна ръцете си.
— Ами… да.
— Посъветвай ги да се държат възпитано — каза Пикър. — Като се свестят.
— Слушам.
— Да се разкарваме оттука, ефрейтор! — подкани Бленд, без да откъсва очи от двамата на паважа.
— Да, моля ви! — изломоти слугата.
Пикър сви рамене.
— Не виждам смисъл да се мотаем повече. Хайде, Бленд.
Паран и Бързия Бен подминаха лагера на тенесковрите, проснат на север, вдясно от пътя, на около хиляда разкрача разстояние. Чак след като се отдалечиха, капитанът въздъхна.
— Имам чувството, че тук скоро ще стане голяма беля.
— О? Защо?
Паран го погледна изненадано.
— Желанието за мъст над онези селяци. Капънците като нищо може да се изсипят от портата и да ги избият, с благословията на Съвета на маската. — „И защо, магьоснико, ми се струва, че ми се мярна нещо в крайчеца на окото? Ей там, на рамото ти. А като погледна по-внимателно, го няма.“
— Би било грешка — отбеляза Бързия Бен. — Сивите мечове изглеждат готови да бранят гостите си, ако мога да съдя по постовете и окопите.
— Да, с това, дето се канят да направят, ще станат доста непопулярни.
— Да вземат набор от тях? Но пък защо не? Наемническият им отряд плати висока цена в защитата на града.
— Споменът за геройствата им може да се стопи с едно мигване на окото, магьоснико. Освен това са останали само няколкостотин Сиви меча. Ако им налетят няколко хиляди капънци…
— На твое място не бих се притеснявал, капитане. Колкото и да са побеснели, капънците доста ще се поколебаят, преди да се сбият точно с тях. В края на краищата те оцеляха. Както казах, Съветът на маската ще направи голяма глупост, ако подкрепи подобна свада. Все едно, скоро ще го разберем на преговорите.
— Стига да сме поканени. Бързак, май ще е по-добре да поговорим насаме с Уискиджак. Аз лично нямам какво толкова да казвам на останалите. А и бездруго трябва да му докладвам.
— О, не се канех да говоря на преговорите, капитане. Само да слушам.
Бяха оставили зад гърба си заселения район и пътят пред тях вече беше пуст, хълмистата равнина се простираше вдясно, а отляво, на триста крачки от пътя, се точеше стръмният речен бряг.
— Виждам конници — каза Бързия Бен. — На север.
Паран примижа и кимна.
— Станало е вече.
— Кое?
— Второто събиране.
Магьосникът го изгледа.
— Т’лан Имасс? Как го разбра?
„Защото спряха да се пресягат към мен. Татърсейл, Найтчил, Белурдан — нещо се е случило. Нещо… неочаквано. И ги е накарало да се свият.“
— Просто го знам, магьоснико. Води ги Силвърфокс.
— Имаш очи на ястреб.
Паран си замълча. „Не ми трябват очи. Тя идва.“
— Капитане, душата на Татърсейл още ли доминира в нея?
— Не знам — призна Паран. — Мога само да кажа, че вече трябва да зарежем всякаква увереност, че можем да предвидим действията на Силвърфокс.
— В какво се е превърнала тогава?
— В истински Хвърляч на кости.
Спряха да изчакат четиримата. Мулето на Круппе като че ли се напъваше да излезе най-отпред, превключваше от силен тръс в лек галоп и закръгленият дару се клатушкаше и подскачаше на седлото. Двете малазански пехотинки яздеха зад Силвърфокс и Круппе, явно успокоени.
— Да можех да видя онова, което са видели спътниците й — въздъхна Бързия Бен.
„Изобщо не е било каквото е очаквала. Виждам го в стойката й — едва сдържания гняв, неувереността… и дълбоко затаената болка. Изненадала ги е. И ги е предизвикала. А Т’лан Имасс са й отвърнали по също толкова неочакван начин. Дори Круппе изглежда излязъл от равновесие, и не само заради подскачащото муле.“
Силвърфокс дръпна юздите и се взря в него с неразгадаемо изражение. „Точно както го усетих. Пуснала е стена между двама ни — богове, колко прилича на Татърсейл! Вече жена. Вече не е дете. И илюзията за годините след раздялата ни е пълна — станала е вече сдържана, пази тайните си, които като дете щеше да разкрие без капка колебание. Дъх на Гуглата, при всяка нова среща трябва да пренагласям… всичко.“
— Добра среща. Силвърфокс, какво… — почна Бързия Бен.
— Не.
— Моля?
— Не, магьоснико. Нямам обяснения, които да мога да изрека на глас. Няма въпроси, на които да отговоря. Круппе вече се опита многократно. Нервите ми са изопнати — не ги опъвай повече.
„Сдържана и корава. Много, много по-корава.“
Бързия Бен сви рамене.
— Така да бъде.
— Така ще бъде. Гневът, пред който би рискувал да се озовеш, е на Найтчил и никой от останалите няма да направи нищо, за да го спре. Вярвам, че ме разбра.
Бързия Бен се усмихна. Хладно и предизвикателно.
— Почитаеми господа! — писна Круппе. — Да не би случайно да сте тръгнали към нашите славни войски? Ако е тъй, то ние бихме ви придружили с преголяма охота, радостни и щастливи да се върнем в току-що упоменатото войнишко лоно. Щастливи, както току-що се изрази Круппе, от тъй скоро предстоящата величава цел. Нетърпеливи, длъжни сме да признаем, да подновим героичния поход. Непоклатимо оптимистични от…
— Мисля, че стига, Круппе — изръмжа Силвърфокс.
— Хм, разбира се.
„Ако наистина е съществувало нещо между нас, вече е свършило. Изоставила е Татърсейл. Вече е истински Хвърляч на кости.“ Осъзнаването на тази истина не го жегна толкова болезнено, колкото бе очаквал. „Може би просто и двамата сме продължили напред. Сърцата ни не могат да надмогнат тежестта на преживяното.“
„Е, така да бъде. Никакво самосъжаление. Не и този път. Чакат ни нови задачи.“
Паран стисна юздите.
— Както каза Круппе — да продължим. И без това закъсняхме.
Над билото на хълма беше изпънато голямо парче зебло, за да заслони участниците в преговорите от жаркото следобедно слънце. Малазански бойци бяха обкръжили хълма в защитен кордон, стиснали заредените арбалети.
С очи към събралите се на билото, Итковиан спря коня си и слезе на десетина крачки от охраната. Впрягът на Съвета на маската също беше спрял, страничните врати се отвориха и от тях заизлизаха четиримата представители на Капустан.
Хетан скочи от коня си с облекчена въздишка и се приближи до него. Потупа го по гърба.
— Липсваше ми, Вълко.
— Може да сме обкръжени от вълци, но не твърдя същото за себе си — отвърна Итковиан.
— Така се говори из клановете — каза Хетан. — Старите жени не млъкват.
