ми оръжието и ми остави свободата да избирам. Много време ми трябваше, докато осъзная какво всъщност ми е дала. Въздържах се да действам, въздържах се от този избор и се смятах за страхливец. Може би наистина съм такъв, но най-сетне и малко мъдрост се е загнездила в главата ми…
— Вярата на Бърн — каза К’рул. — Че може да намериш и трета възможност.
— Да. Нейната вяра.
Артантос се върна с един малазанец, но Бруд вдигна ръка да ги спре и каза:
— Не, ще я изцеря сам. Тя не знаеше, в края на краищата.
— Твърде щедър жест — промълви К’рул. — Тя отдавна е изоставила богинята си, главатарю.
— Никое бягство не е невъзвратимо — отвърна Бруд и коленичи пред Рат-Бърн.
За последен път Итковиан беше видял Висшия Денъл разтворен от дестраянт Карнадас и с него — гъмжащата зараза, отравяща лабиринтите. Ала това, което видя сега, беше… чисто — и невероятно силно.
К’рул изведнъж стана и заоглежда билото.
Рат-Бърн изохка.
Странните действия на Древния бог привлякоха вниманието на Итковиан и той проследи погледа на К’рул. И видя изкачилата се на билото нова група, застанала на няколко крачки вдясно от навеса. Капитан Паран беше единственият му познат сред новодошлите, но не него гледаше Древният бог.
Един тъмнокож висок и мършав мъж гледаше ставащото под навеса, леко усмихнат. Като че ли се беше съсредоточил върху Бруд. След малко някакъв инстинкт го накара да погледне към К’рул. Отвърна на напрегнатия му поглед с леко, малко странно неравно свиване на рамене — сякаш лявото му рамо се огъваше под някаква невидима тежест. К’рул въздъхна.
И тогава Рат-Бърн и Каладън Бруд станаха. Костите на жрицата бяха заздравели. По оголените й ръце не се виждаха никакви отоци. Стоеше стъписана, опряна на рамото на главатаря.
— Какво значи това? — попита намръщено Каллор. — В този лабиринт нямаше и следа от отрова.
— Така е — усмихна се К’рул. — Болестта, изглежда, е изтласкана от това място. Временно, но достатъчно. Навярно това е поредният урок за силата на вярата… който ще се постарая да усвоя…
Итковиан присви очи. „Говори двусмислено. Едното е за нас. Второто значение е за този мъж, който стои там.“
Младата жена до капитан Паран пристъпи към масата. Щом я видя, Каллор отстъпи назад.
— Каква немарливост — изръмжа тя на главатаря и той се обърна рязко при думите й. — Да си изпуснете оръжието!
— Силвърфокс. Чудехме се дали ще те видим отново.
— Но пратихте Корлат да ме проследи, главатарю.
— Само за да разберем къде си и посоката на пътя ти. Тя, изглежда, се е изгубила, защото още я няма.
— Временно объркване на посоката. Моите Т’лан Ай са я обкръжили и я водят насам. Непокътната.
— Радвам се да го чуя. Ако може да се съди по думите ти, Вторият сбор се е състоял.
— Състоя се.
Уискиджак се приближи до капитан Паран да си поговорят. Високият тъмнокож мъж се присъедини към тях.
— Кажи ни тогава — продължи бойният главатар, — имаме ли нова армия, която ще се включи в кампанията?
— Пред моите Т’лан Имасс стоят задачи, които налагат да се тръгне за Панион Домин. За вас изгодата е, че ако там се намерят още Ловци на К’елл К’Чаин Че’Малле, с тях ще се заемем ние.
— Допускам, че нямаш намерение да ни описваш подробно задачите, за които спомена.
— Въпросите са от личен характер и нямат отношение към вас и вашата война.
— Не й вярвай — изръмжа Каллор. — Те искат Пророка, защото знаят какво е той — Джагътски тиран.
Силвърфокс го изгледа.
— А ти ако плениш Пророка на Панион, какво би направил с него? Той е луд, умът му е извратен от Лабиринта на Хаос и манипулациите на Сакатия бог. Единственият избор е екзекуция. Оставете това на нас, защото ние съществуваме, за да избиваме джагъти…
— Не винаги — намеси се Дужек.
— В смисъл?
— Не придружаваше ли един от вашите Т’лан Имасс адюнкта Лорн, когато тя освободи Джагътския тиран южно от Даруджистан?
Силвърфокс го погледна угрижено.
— Лишеният от клан. Изгнаникът. Да. Събитие, което все още ми е непонятно. Все едно, Тиранът беше събуден от прокълнатия си сън само за да умре наистина…
Намеси се друг глас:
— Всъщност, макар и да беше леко непоносим, Раест си беше съвсем жив, когато го видях последния път.
Силвърфокс се обърна рязко.
— Какво искаш да кажеш, Гъноуз? Тиранът беше убит.
Ниският закръглен мъж, който стоеше до капитан Паран, извади от ръкава си кърпа и отри потното си чело.
— Ами, колкото до това… не е съвсем така, признава Круппе с неохота. Работите са малко объркани, уви…
— Един дом на Азат е пленил Джагътския тиран — обясни К’рул. — Малазанският план, поне както аз го разбирам, е бил да принуди Аномандър Рейк да вдигне ръка срещу него — сблъсъкът е трябвало да го отслаби, ако не и да го убие на място. Както се оказа, Раест така и не се срещна лице в лице с Господаря на Лунния къс…
— Не виждам връзката — прекъсна го Силвърфокс. — Ако Лишеният от клан наистина е нарушил клетвата си, значи ще трябва да отговаря лично пред мен.
— Мисълта ми беше — заговори Дужек, — че според теб Т’лан Имасс и всичко, което те правят или не правят, стои отделно от всички и всичко останало. Настояваш да сте самостоятелни, но като ветеран от малазанските кампании ще ти кажа, че твърдението ти е дълбоко невярно.
— Може би Логрос Т’лан Имасс наистина са се… объркали. Но и да е така, тази двойственост е вече минало. Освен ако, разбира се, не държите да оспорите властта, за която съм родена.
Никой не отвърна на това. Силвърфокс кимна.
— Така. Позицията на Т’лан Имасс ви се каза. Ние ще го хванем този Джагътски тиран. Желае ли някой тук да оспори това наше право?
— Ако се съди по заплашителната нотка в тона ти — промърмори Бруд, — би било доста глупава позиция. Аз лично не бих пожелал да се плета в краката на Пророка. — Обърна се към Дужек. — Върховен юмрук, вие?
Едноръкият се навъси и поклати глава.
Вниманието на Итковиан бе привлечено от ниския тлъст даруджистанец по някаква причина, която не можеше и да се надява да си обясни. Тези пълни мазни устни се бяха изкривили в блага усмивка.
„Тук са се събрали най-злокобни сили. Но защо тогава съм толкова убеден, че самият епицентър на ефикасността се крие в този странен дребосък? Издържа дори на погледа на К’рул, все едно че му е някакъв мил приятел, спрял с обич очите си на някакво вечно… чудо някакво, може би. Чудо, чийто талант надвишава дори силата на господаря му. Но никаква завист няма в този поглед, гордост няма дори — което, в края на краищата, винаги намеква за притежание. Не, чувството е много по-фино и сложно…“
— Трябва да обсъдим и темата със снабдяването — заяви Каладън Бруд. Върховната жрица все още стоеше отпусната на рамото му. Той я сложи да седне със смайваща нежност и й заговори тихо на ухото. В отговор тя му кимна.
— Баргастите — каза Кафал — са се подготвили. Ще се справим някак с нуждите ви.
— А цената? — попита Дужек.
Младият воин се ухили.
