се натъкнах — твърде късно, за да има значение. Поне за мен.
— И коя е тя?
— Точно както Хаосът притежава способност да действа в своя защита, да променя собствената си природа в своя изгода, на същото е способен и Редът. Той не е обвързан единствено с Мрака. Той осъзнава, ако щеш, цената на равновесието.
Паран бе осенен от внезапно прозрение.
— Домовете на Азат. Драконовата колода.
Покритата с качулка глава леко се изви и Паран усети как две студени нечовешки очи се приковаха в него.
— Да, Гъноуз Паран.
— Домовете взимат души…
— И ги обвързват. Извън властта на Хаоса.
— Значи не би трябвало да има значение, ако Мракът бъде победен.
— Не ставай глупак. Загубите и печалбите се натрупват, изместват посоката на прилива, но не винаги по начин, който може да възстанови равновесието. Ние сме в неравновесие, Гъноуз Паран, и то се приближава до критичния праг. Тази война, която изглеждаше вечна за нас, попадналите в капана й, може да стигне до своя край. Онова, което очаква всички ни, в случай че стане така… е, смъртни, ти вече усети дъха му, там, зад нас.
— Трябва да говоря с Рейк.
— Намери го тогава. При условие, разбира се, че все още носи меча.
„По-лесно да се каже, отколкото да се направи май…“
— Чакай… какво искаше да кажеш с това? Дали все още носел меча?
— Точно каквото казах, Гъноуз Паран.
„Но защо да не го носи? За какво, в името на Гуглата, намекваш, Драконъс? Проклятие, все пак говорим за Аномандър Рейк! Ако живеехме в някоя от онези глупави приказки с някое малоумно селяче, спънало се в магически меч, добре, тогава изгубването на оръжието щеше да е възможно. Но… Аномандър Рейк? Синът на тъмнината? Господарят на Лунния къс?“
Драконъс изсумтя и той вдигна глава. Точно на пътя им, вързана с хлабави вериги, лежеше огромна демонична фигура.
— Бирис. Лично аз го убих. Толкова отдавна. Не мислех, че… — Пристъпи към чернокожото същество, пресегна се и… за удивление на Паран го метна на рамото си.
— Към фургона, стари мой отмъстителю — изръмжа Драконъс.
— Кой ме призова — изхъхри демонът — да се сразя с теб?
— Все същия въпрос, Бирис. Не знам. Никога не съм знаел.
— Кой, Драконъс, ме призова да умра от твоя меч?
— Някой отдавна умрял, несъмнено…
Докато Драконъс и демонът, увиснал на рамото му, продължаваха безсмисления си разговор, главата на Паран се замая, думите започнаха да стигат все по-неясно до ума му, образът се замъгли… и той отново стоеше на каменните плочи, дълбоко под дома Финнест.
— Аномандър Рейк. Рицарю на Мрак, Върховен дом Мрак… — Очите му се напрегнаха да видят как ще изпъкне образът, който бе призовал, сред безкрайното пространство от гравирани каменни плочи.
Но нищо не се появи.
Усетил внезапен мраз дълбоко в свития си стомах, Паран се пресегна в ума си, задири навътре в Дома на Мрак, затърси мястото, затърси фигурата с черния меч, от който се виеха незрими и безплътни вериги…
Онова, което връхлетя срещу него, бе необхватно, заслепяващо, като удар на ковашки чук в черепа му… мълния…
… и после забрава.
Отвори очи срещу пъстрата светлина. По слепоочията му на тънки вадички се стичаше вода. Сянка някаква се плъзна над него, после — познато кръгло лице с две малки пронизващи очи.
— Малът — изхриптя капитанът.
— Чудехме се дали изобщо ще се върнеш, капитане. Сега е обед. — Лечителят махна мокрия парцал от челото му. — Наложи се Бързия Бен да ходи да те търси снощи, капитане — имаше риск да те хванат на открито преди съмване. Просто те завързахме за кворла и яхнахме ветровете.
— Бързия Бен — промълви Паран. — Доведи го тук. Бързо.
— Лесна работа, сър. — Малът се отдръпна и махна с ръка.
Магьосникът се появи.
— Капитане. От заранта четири кондора прелетяха наблизо. Ако търсят нас…
Паран поклати глава.
— Не нас. Лунния къс.
— Може и да сте прав — но това би означавало, че все още не са го видели, а това ми се струва адски невероятно. Как ще скриеш една летяща планина? По-скоро…
— Аномандър Рейк.
— Какво?
Паран затвори очи.
— Търсих го — през Колодата. Магьоснико, мисля, че сме го изгубили. И Лунния къс. Изгубили сме Тайст Андий, Бързак. Аномандър Рейк е изчезнал.
— Грозен град! Гаден! Гнусен! Гробовен! Круппе съжалява, че е видял с очите си въпросното поселище…
— Вече го каза — измърмори кисело Уискиджак.
— Зло вещаят тези свърталища на зло. Повод за страх са тия призрачни улици с тия огромни лешояди, свили грозните си гнезда и тъй волно кръжащи в небето над благородната глава на Круппе. Кога, о, кога ще се спусне благосклонната тъмнина? Кога отново ще се спусне милостивата тъма, зове повторно Круппе, да ни загърне със слепотата си благословена и така да позволи на вдъхновението да ни осени с блясъка си и да разбули заблудата на заблудите, коварството на коварствата, неилюзията на илюзиите, вероят…
— Два дни — изръмжа Хетан от другата страна на Уискиджак. — Взех му гласа… за два дни. Очаквах, че ще е за по-дълго, след като сърцето му едва не се пръсна.
— Накарай го да млъкне пак — каза Кафал.
— Тази нощ, с малко късмет. Няма да може една думичка да каже, поне докато стигнем до Маврик.
— Скъпата ми любима е разбрала погрешно нехарактерното безмълвие на Круппе! Той се заклева! Не, той искрено се моли да му спестите предстоящото и неизбежно ох и ах в неизбежно предстоящата нощ и във всички нощи, които предстоят! Твърде изнежен е неговият дух, твърде ранима е душата му и изнежени са телесата му. Круппе така и не беше познавал досега ужаса на подобни акробатични премятания, нито би пожелал да изпита отново някога вишеупоменатите салтоморталета на нежната си персона. Прочие, за да обясним необичайната сбитост на изказа, тези два дни на приглушен стил тъй неелегантно неприсъщ за почитаемия Круппе, по-лош дори от траурен саван. Да обясним! Круппе, прескъпи мои приятели, просто мислеше!
— Мислеше, да! — възкликна той. — Тъй както нивга досега не е мислил. Нивга, нивга! Мисли, блеснали в своята прелест, тъй ярко, че да заслепят всеки смъртен, тъй утешителни, че да изтръгнат стряскащите страхове и нищо да не оставят освен пречистия кураж, връз който той да плава като на сал към самото устие на райските селения!
— Никакви акробатични премятания нямаше — изсумтя Хетан. — Пльосна като… Добре, тая нощ ще ти покажа аз салтомортале, дебелак такъв.
— Круппе се моли, о, как се моли, да не идва тъмата! Да светнат мълнии от дълбините й сред свят от светлина и чудо! Задръж се, милостива тъмнина! Трябва да продължим напред, о, храбри Уискиджак! Все напред! Без пауза, без забавяне, без миг на отдих! Нека се вкочанят на буци стъпалата ни, моли се Круппе! Нощ, о, нощ! С какви фатални съблазни примамваш изтощеното ми аз — мулето беше там, в края на
